Спокойствието на хаоса

— И се чувстваш ужасно обиден за десетте дни арест, с които те наградих?…

— Ами! Един от изводите, които си направих е, че казармата не обича обидчивите. Десет дни арест не са нещо приятно, но се преживяват, ако не се изживяваш като велик страдалец. — Замълчавам за момент, а после се опровергавам: — Излъгах! Яд ме беше, разбира се! Но не мисля да давам път точно на обидата. Обидата е лош съветник!

Странно. Според досегашните ми наблюдения, такъв разговор, и то с големия началник, въобще не е здравословен за мен. Но командирът се държи съвсем нормално. Усеща нещата. И ми напомня с нещо Генерала.

— А как стои въпросът с просрочената отпуска? — задава небрежно следващия въпрос.

Няма място за пируети. Разказвам му всичко така, както си беше. За смъртта на Генерала, за отхвърлената молба да отида да се простя с него, за идеята ми да избягам, за това, че зам началник щаба е надушил какво ми се върти из главата и ме е пратил наряд. И че, може би заради това, не съм успял да забележа техническата грешка в документа…

— Ясно — кимва замислено капитанът. — Това с погребението не го знаех. Трябвало е да те пусне. Защо не ме потърси?

— Нямаше Ви в поделението. Не знаех дали ще ми се зарадвате, ако цъфнех пред апартамента Ви?

— Щях да ти разпиша книжката, а като се върнеш, щях да те окошаря задето си прескочил оградата — информира ме добросъвестно капитанът. — После се засмива по неговия си начин, бодливо. — Абе, я си донеси книжката. Ако ме ментиш, че майорът е сбъркал, ще си носиш последствията, да знаеш…

Знам. Притичвам до стаята на приятеля ми. Той явно е предупреден по телефона. Подава ми мълчаливо книжката. Капитанът я отваря, чете внимателно, после ми я връща. Излежал съм си ареста, въпросът е приключен.

— Защо не искаш да станеш военен летец? За там бих могъл да ти съдействам — поглежда ме замислено.

— Теоретично съждение. Първо. Възпитават те, че участвайки във война — необходима за нашата права кауза, подпомагаш нашата, благородна цивилизация да се наложи над друга, по-примитивна. И така даже й правиш добро — на тази, недоизпипаната цивилизация. Това просто не е истина! Когато една цивилизация се наложи силово над друга цивилизация, губят и двете цивилизации. И още. Този занаят изисква подбор. Избират се умни, действени, интелигентни момчета. Обучават ги, минават през бариери, докато усвоят професия, почти изкуство. Същината на тази професия е да бъдеш добре подготвен да унищожаваш при екстремални условия, също такива умни, действени и интелигентни момчета. Извън чистия морал, това все пак е жесток парадокс. Аз не мога да заколя кокошка, камо-ли да стрелям по човек…

— Самочувствие, че служиш на справедлива кауза снема чувството за вина.

— Каузите са като дрехите. Подменят се една с друга, и ако са добре съшити, изглеждат красиво. Смятате ли, че момчетата от отбора на потенциалния противник не са убедени, че служат на правия Бог? А аз съм злопаметен. Няма да успея да се накарам да забравя, че стрелям по човек в самолет. Да не говорим за варианта, да ръся бомби над главите на баби и внуци. Под прикритието на каквито и да е благородни подбуди. Чърчил го е казал ясно: „Войната е поле, където много хора се бият и загиват без да се познават, накарани да правят това от малкото хора, които добре се познават“. Не ставам за боен пилот. Но ми се лети…

— Да… — почесва се по бакенбардите капитанът. — С такива мисли в главата, наистина не ставаш за никакъв военен. На кого бяха бутилките?

— Забравих вече.

— А ако трябва да си спомниш, за да ти дам рамо? — гледа ме право в очите.

Не ми е лесно да го кажа, но трябва:

— Ако това е цената, не съм в състояние да я платя. — Нещо в мен се нищи и къса. Да спомена едно име и да си реша проблема. Да, но зад името стои един човек, когото обичам. Когато се видим с дон Паскуале и двамата се смеем. Вариантът, който капитанът ми предлага е да заколя две усмивки. Не!

— Къде тръгна?

— Към вратата.

— Защо?

— Не е учтиво да изляза през прозореца.

Привиква ме с пръст да се доближа до бюрото му:

— Ако ми беше снесъл информацията, изхвърчаше по допирателната. За кога ти трябва характеристиката?

— Ако стане до края на седмицата, ще вляза в срока.

— Днес сме сряда. Ела в петък сутринта да си вземеш документа.

— От кого трябва да го получа?

— От този, който ще го изготви. Зам началник щаба.

— Значи, мога и да не идвам. Знам, че с характеристика, написана от него, няма да ме вземат и за кравар на село — промърморвам под нос.