Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— Много знаеш! — стрелва ме с поглед капитанът. — Ела в петък да си вземеш документа. Хайде, изчезвай, че се заприказвахме, пък аз имам работа!
Гледа ме вече леко свъсено. Военен, педант. Въпреки това ме обзема познатото чувство на лекота. Майорът ще сътвори за мен хвалебствена ода, няма къде да ходи. Не би му минало през ума да ми подлива вода. Щом така му е наредено.
Заставам на вратата. Сега трябва да поискам разрешение да изляза. Вместо стандартната военна фраза, от устата ми излиза:
— Благодаря! Има господ…
— Господ няма! Благодари на баща си, че те е направил. И на майка си — че ти е дала живот. Изчезвай! — Смее се. Хубаво. Открито. Съвсем като нормален човек, а не като военен.
Военните нормални хора ли са? Явно, поне някои от тях — да! За моя радост, този военен педант също се оказва свестен човек. Лъв, та лъв! Расов! Как да не му благодариш…
Става малко чудо. Пускат ме отпуска за няколко часа. Мога да отида до близкия град. И какво от това? До толкова съм превъртял, че първо ми минава глуповатата мисъл да се откажа и да остана да решавам задачи. Но дон Паскуале също е изтеглил печелившо билетче и ме помъква, без да слуша аргументираните ми обяснения. То, аз и не се съпротивлявам кой знае колко. Щом попадам в компанията на Негова Светлост, просто е неучтиво да се правя на интересен.
… Град като… градче. Ако се изразя още по-неуважително, като голямо село. С доста кал. И едно, единствено свястно заведение в него. За визитата на което пък Наши Превъзходителства нямат достатъчно пари. Размотаваме се по главната улица и нещо си бърборим като папагалчета, когато от другия край на улицата се задава сватбена процесия. От добре информиран източник, лелка около четирийсетте, научаваме, че се омъжва местна знаменитост. Лекоатлетка, скачачка с цял поменик от олимпийски титли и звания. Знаменитост от мащаб, който не съответства на градчето. Мярвал съм снимката й по вестници, чел съм и някакви интервюта с нея. Меки, внимателни очи. Да видим на живо Величието…
… Не харесвам живота си такъв, какъвто тече през тези дни. Момичето в бяло явно възприема същия този свят по съвсем друг начин. Играе начело на подпийналата тайфа и е очевидно щастливо. Фигура наистина в шампионски стил. Здрава, стегната, чуплива. Усещам нещо като леко замайване и отклонявам поглед. Дон Паскуале ме сръчква:
— Виж, бе, виж, каква пастървичка. Ох, да ми я даде господ за час в ръчичките, мамо-у-у…
— Дал я е вече на когото трябва. Смяташ ли, че онзи арабия с цветенцето на ревера би ти я пуснал, и то точно днес?…
— А, да не е луд! Ама това не пречи да си помечтая… Гледай бе, човек, гледай, оплакни очите! В поделението можеш да се радваш само на големия задник на лавкаджийката.
Не издържам и отново поглеждам към фигурата в бяло, която точно в този момент минава край нас. За момент мярвам лицето й. Наистина топли, добри очи… Естествено, като очите на Света Екатерина. Превъртял съм. Дон Паскуале отново ме сръчква:
— То, бива скромност, бива, ама твоята и на Марс я няма…
За последно поглеждам към отдалечаващата се изваяна фигура. Играе не само тялото му. Звънти и душата му. Това е неговият ден в бяло…
… И обикновен мой ден в сиво. Затова изръмжавам малко злобно на почитаемия дон:
— Ако искаш, вземи и моята порция зяпане. За мен, това е същество от друга планета. Просто не е реалност… — „Нищо, че гази същата кал като нас“ — последната фраза си я казвам на ум.
— Прав си… — съгласява се неочаквано и малко тъжно донът. — Ама аз съм по-добре от теб, щото все още мога поне да си помечтая, че съм на мястото на младоженеца…
Въпреки недвусмисленото предупреждение на капитана, същата вечер прескачам оградата. Не съм го правил от доста време. Вървя бавно край широките селски дворове. Хората още не са си легнали. Много от прозорците светят, чуват се гласове, смях. От оборите се донася пръхтене и мучене. Не знам как бих се чувствал, ако се върна да живея на село, предполагам че скоро бих избягал, но нощната разходка по тихите улици ми доставя истинска, неподправена радост.
Стигам до къщата на Таня. Прозорецът на кухнята свети. Колебая се дали да извикам високо, или да вляза и да почукам на прозореца. Спирам се на втория вариант. Все пак съм малко нещо нелегален, не е хубаво да вдигам шум.
От тъмнината безшумно изскача някакво куче. Инстинктивно се дръпвам, но то така напористо върти опашка, скимти и се умилква, че се навеждам да го погаля. Съпроводен от новия си приятел, отивам до прозореца на кухнята. Вътре е само бащата на Таня. Седнал е до печката и чете някаква книга. Почуквам леко по стъклото. Той вдига поглед и се ослушва. Почуквам втори път. Човекът става и отваря вратата. Присвива очи. Аз съм на тъмно, затова не може да ме познае.