Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Имам — рече Луси. — Кога искаш да започна?
— Можеш да започнеш, когато поискаш, защото първата стъпка е да се обадиш по телефона. Ще се свържеш с Мишел. Тя е компютърна специалистка в канцеларията на Криминалния отдел и работи извън Щатското полицейско управление. Работата й е свързана с АДС и тя подробно ще ти обясни как стоят нещата там. Ще ти помогне да получиш достъп до данните от журналните записи.
— Тя няма ли нещо против? — предпазливо попита Луси.
— Тъкмо обратното. Във възторг е. Журналните записи всъщност са ревизионни дневници, списъци на промените, направени в основната банка с данни на АДС. С други думи не е възможно да ги прочетеш. Струва ми се, че Мишел ги нарича „хекс дъмпе“, ако това означава нещо за теб.
— Хексадецимал или банка — 16. С други думи йероглифи — каза Луси. — Това означава, че ще трябва да дешифрирам данните и да съставя програма, чрез която бих могла да открия всяка промяна в контролните номера на файловете, от които се интересувате.
— Ще успееш ли? — попита Уесли.
— Щом веднъж се справя с кода и с разположението на файловете. Защо твоята позната не го направи сама?
— Искаме всичко да е колкото може по-дискретно. Мишел ще привлече вниманието, ако изведнъж зареже обичайните си задължения и започне да се рови из журналните записи по десет часа на ден. Ти ще можеш незабелязано да работиш от домашния компютър на леля си, като се включиш на диагностична линия.
— Стига някой да не я проследи и да не открие, че всичко става от моя дом.
— Бъди спокойна — каза Уесли.
— И никой няма да забележи, че външен човек е проникнал в компютъра на Щатската полиция и се рови във файловете? — попитах аз.
— Мишел твърди, че няма да имаме проблеми. — Уесли разтвори ципа на един от джобовете на скиорското си яке и извади оттам картичка, която подаде на Луси. — Това са номерата на служебния и на домашния й телефон.
— Сигурен ли си, че можеш да й се довериш? — попита Луси. — Ако някой е бърникал из компютрите, сигурен ли си, че тя не е замесена?
— Мишел не умее да лъже. Когато беше малко момиче, в такива случаи започваше да гледа в краката си и ставаше червена като домат.
— Ти си я познавал още, когато е била малко момиче! — объркано възкликна Луси.
— И преди това — каза Уесли. — Тя е най-голямата ми дъщеря.
IX
След много спорове най-после съставихме разумен план. До сряда Луси щеше да остане в хотел „Хомстед“ заедно със семейство Уесли, за да мога известно време да се посветя на собствените си проблеми, без да се притеснявам за нея. След закуска потеглих с колата. Валеше лек сняг, който се превърна в дъжд, когато влязох в Ричмънд.
До следобеда успях да посетя и канцеларията, и лабораториите. Разговарях с Фийлдинг и с неколцина от юридическите експерти и успях да избегна Бен Стивънс. Не отговорих на нито едно репортерско обаждане по телефона и пренебрегнах електронната си поща, защото ако от отдел „Здравеопазване“ искаха да ми кажат нещо, нямах желание да го науча. В четири и половина бях спряла на бензиностанцията на Гроув Авеню, когато зад мен се появи един бял форд. Марино слезе от него и се отправи към мъжката тоалетна. Когато излезе оттам, скришом се огледа, за да види дали някой не е забелязал „пътешествието“ му до клозета. После се приближи до мен.
— Минавах наблизо и те видях — каза той, като пъхна ръце в джобовете на синия си блейзър.
— Къде ти е палтото? — попитах го, докато бършех предното стъкло.
— В колата. Пречи ми. — Прегърби се, защото духаше студен вятър. — Ако още не си взела решение да се опиташ да пресечеш тези слухове, крайно време е да го направиш.
— И какво по-точно ми предлагаш да направя, Марино? Да извикам Джейсън Стори и да му кажа колко съжалявам, че жена му и нероденото му дете са мъртви, но че го моля върху някой друг да излее мъката и гнева си?
— Той те обвинява, докторке.
— След като прочетох изявленията му в „Поуст“, подозирам, че всичко живо ме обвинява. Успял е да ме представи като безскрупулна кучка.
— Гладна ли си?
— Не.
— Е, имаш вид на гладна.
Погледнах го така, сякаш бе изгубил разсъдъка си.
— Когато подозирам нещо, мой дълг е да го проверя. Тъй че ти давам възможност да избираш, докторке. Мога да взема сандвичи и сода от онзи автомат ей там и докато ни замръзнат задниците, да стоим тук, да вдишваме бензиновите пари и да пречим на другите бедни копелета да си налеят бензин. Или можем да изтичаме до онова заведение „При Фил“. Съгласен съм и на двете.
Десет минути по-късно ние седяхме в едно ъглово сепаре и прелиствахме лъскавата листа с менюто, където имаше всичко — от спагети до пържена риба. Марино бе обърнат към боядисаната с тъмна боя входна врата, а аз имах прекрасен изглед към тоалетните. Той пушеше, както повечето хора наоколо, а аз отново си мислех, че е адски трудно да ги откажеш. При дадените обстоятелства избрахме идеалното място. „При Фил“ беше стар местен ресторант, където постоянните клиенти, които се познаваха от деца, продължаваха да се срещат редовно, за да похапнат добре и да изпият бутилка бира. Посетителите бяха добросърдечни и общителни хора, които едва ли биха ме познали, освен ако снимката не се появяваше редовно на спортната страница на местния вестник.