Жестоко и необичайно

Първата ми мисъл беше, че вероятно са у Марино. После изведнъж се стреснах, защото ми хрумна нещо. Забързах нагоре по стълбите. Отключих вратата на кабинета си и отидох право до чекмеджето е папките, където пазех обичайната документация, като телефонни съобщения, докладни записки, разпечатки на сведения, дошли с електронната поща, чернови на финансови проекти и дългосрочни разписания. Дебелата папка, която търсех, носеше простия надпис „Документация“ и съдържаше копия от всички докладни записки и бележки, които бях изпратила на хората от екипа си и на другите наши служители през последните няколко години. Проверих стаята на Роуз, внимателно проверих за втори път и моя кабинет. Папката липсваше.

— Копеле! — прошепнах и разярено се втурнах по коридора. — Проклето копеле!

Кабинетът на Бен Стивънс бе невероятно чист и така подреден, че приличаше на изложба на стари мебели. Бюрото му беше имитация в стил „Уилямсбърг“ с лъскави месингови дръжки на чекмеджетата и махагонов фурнир, имаше и два месингови лампиона с тъмнозелени абажури. Подът бе застлан с персийски килим — машинна изработка, на стените имаше фото тапети с алпийски скиори, мъже, яхнали препускащи коне, и моряци, носещи се сред бурното море. Като начало извадих личното досие на Сюзън. Обичайната трудова характеристика, служебната биография и другите документи бяха налице. Липсваха няколко благодарствени писма, които сама бях написала и сложила в папката. Започнах да отварям чекмеджетата на бюрото и в едно от тях открих кафяв несесер, съдържащ четка за зъби, паста, бръснач, крем за бръснене и шишенце одеколон.

Може би усетих едва доловимото раздвижване на въздуха при безшумното отваряне на вратата или може би надуших чуждото присъствие подобно на някакво животно. Вдигнах очи и видях застаналия на прага Бен Стивънс, а аз седях зад бюрото му и завинтвах капачката на шишенцето с одеколон. За един дълъг, вледеняващ миг очите ни се срещнаха. Никой не проговори. Не изпитвах страх. Не изпитвах и никакво неудобство от това, че ме е заварил в кабинета си. Изпитвах само ярост.

— Прекалено късно е, Бен.

Затворих ципа на несесерчето и го прибрах в чекмеджето. Сплетох пръсти върху попивателната преса, вършех всичко преднамерено бавно.

— Винаги съм обичала да оставам след работа, защото тук няма никой — рекох аз. — Нищо не те разсейва. Няма опасност някой да влезе и да те прекъсне каквото и да правиш. Няма чужди очи и уши наоколо. Никакъв звук, освен в редките случаи, когато човекът от охраната реши да пообиколи. И ние добре знаем, че това не става често, а само ако нещо с привлякло вниманието му, защото той мрази да влиза и моргата. Всички пазачи са такива. Същото се отнася и за чистачките. На долния етаж въобще не слизат, а тук гледат да претупат работата си набързо. Но сега наближава девет, нали така? Чистачките винаги си отиват към седем и половина. Интересното е, че не се досетих по-рано. И през ум не ми мина. Може би това подсказва колко заета съм била винаги. Казал си на полицаите, че не познаваш добре Сюзън, но често си я возил с колата си — до службата или до дома й, както в онази снежна утрин, когато аутопсирах Дженифър Дейтън. Спомням си, че тогава Сюзън беше много разсеяна. Бе изоставила трупа посред коридора и набираше нечий телефонен номер, когато влязох в аутопсионната зала. Щом ме видя, веднага остави слушалката. Съмнявам се, че се е готвила да води служебен разговор в седем и половина сутринта, и то в деня, когато повечето хора бяха принудени да си останат у дома заради лошото време. И тук нямаше с кого да говори, още никой не беше дошъл. Освен теб. Ако е набирала твоя номер, защо понечи да скрие от мен? Освен, ако за нея си бил не само пряк началник, а и нещо повече. Разбира се, твоите отношения е мен са също толкова интересни. Разбираме се добре и изведнъж ти твърдиш, че аз съм най-ужасният шеф на света. Питам се дали Джейсън Стори единствен се е раздрънкал пред репортерите. Новият ми образ е невероятен. Деспотична, неврастеничка. Човекът, който по някакъв начин е виновен за насилствената смърт на моята асистентка. Ние със Сюзън бяхме в много добри отношения, и то доскоро, така е, Бен. Но никой друг освен нас двамата не знае това, а всеки вестник, който би могъл да публикува мнението ми, изчезва в най-подходящия момент. И според мен ти вече си издрънкал пред някого, че важни лични досиета и докладни записки са изчезнали оттук и също така си успял да намекнеш, че аз съм ги взела. Когато изчезват такива документи, човек може да каже каквото си иска за съдържанието им, нали така?