Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Ауберон Муиркетах — продължи елфът — никога няма да прибегне до магия или други средства, които могат да променят ситуацията. А такива средства има. Добри, мощни, сигурни средства. Значително по-ефективни от атрактантите, с които слугините на Авалак’х насищат твоята козметика.
Той бързо прокара длан над масата, а когато отдръпна ръката си, върху тъмния плот имаше малко шишенце от сиво-зелен нефрит.
— Не — изхриптя Цири. — Категорично не. Не съм съгласна.
— Не ме изчака да довърша.
— Не ме смятай за глупачка. Няма да му дам това, което е в шишенцето. Не се и надявай.
— Прекалено избързваш с изводите — каза Ередин бавно, гледайки я в очите. — Опитваш се да надбягаш самата себе си. А това винаги приключва с падане. Много болезнено падане.
— Казах — не.
— Помисли добре. Независимо от това какво се намира в шишенцето, ти ще спечелиш. Ще спечелиш при всички случаи, Лястовичке.
— Не!
Със също толкова бързо движение както преди малко, наистина достойно за илюзионист, елфът накара шишенцето да изчезне от масата. После мълча дълго, гледайки река Easnadh, блещукаща между дърветата.
— Ти ще умреш тук, пеперудке — каза той най-накрая. — Няма да ти позволят да си тръгнеш. Но това си е твой избор.
— Договорихме се. Свободата ми срещу…
— Свобода — изсумтя той. — Постоянно говориш за тази свобода. А какво ще направиш, когато я получиш? Къде ще отидеш? Разбери най-накрая, че от твоя свят сега те отделя не само пространството, но и времето. Времето тук тече по различен начин от там. Тези, които си познавала там като деца, сега са грохнали старци, а твоите връстници отдавна са покойници.
— Не ти вярвам!
— Спомни си вашите легенди. Легендите за хора, тайнствено изчезнали и върнали се след години само за да видят обрасналите с бурени гробове на близките си. Мислиш си, че това са фантазии, приказки, изсмукани от пръстите? Грешиш. Отвличани са хора за по цял век, отнасяли са ги конниците, които вие наричате Дивия лов. Похитени, използвани, а после захвърлени като черупки на изпити яйца. Но теб не те очаква дори това, Zireael. Ти ще умреш тук, дори няма да ти дадат да видиш гробовете на приятелите си.
— Не ти вярвам.
— Вярванията ти са си твоя лична работа. А съдбата си сама си я избрала. Да се връщаме. Имам една молба към теб, Лястовичке. Искаш ли да закусваме заедно в Тир на Лия?
Няколко удара на сърцето гладът и безумният интерес се бореха в Цири с гнева, страха от отравяне и антипатията.
— С удоволствие — сведе поглед тя. — Благодаря за поканата.
— Аз ти благодаря. Да вървим.
На излизане от колибата Цири още веднъж погледна към кушетката и си помисли, че Ана Тилер все пак е глупава и възторжена графоманка.
Бавно, в мълчание, вдъхвайки аромата на джоджен, босилек и коприва, те се спуснаха към река Въздишка. Надолу по стъпалата. Покрай ручейчето на име Шепот.
Когато вечерта, парфюмирана, с все още влажни след ароматизираната баня коси, тя влезе в кралските покои, завари Ауберон на леглото, наведен над някаква книга. Без да изрече нито дума, той с жест й нареди да седне до него.
Книгата беше богато илюстрована. Честно казано, в нея нямаше нищо друго, освен илюстрации. Макар и да се опитваше да играе ролята на светска дама, Цири усети как бузите й пламват. В библиотеката на храма в Ерландер беше виждала няколко такива произведения. Но те не можеха да се сравнят с книгата на Краля на Елшите — нито по богатство и разнообразие, нито по майсторство на художественото изпълнение.
Разглеждаха я дълго, в мълчание.
— Съблечи се, моля те.
Този път той също се съблече. Тялото му беше жилаво и момчешко, слабо като на Гиселхер, Кайли и Реф, които тя беше виждала неведнъж да се къпят в ручеи или планински езера. Но Гиселхер и Плъховете излъчваха енергия, излъчваха жизнена сила.
А той, Кралят на Елшите, излъчваше само студена вечност.
Беше търпелив. Няколко пъти изглеждаше, че всеки момент ще се получи. Но нищо не ставаше. Цири се ядосваше на себе си, сигурна, че причината е нейната неопитност и сковаващата й неловкост. Той забеляза това и я успокои. Както обикновено, много ефективно. И тя заспа. В прегръдките му.
Но на сутринта той вече не беше до нея.
На следващата вечер Кралят на Елшите за пръв път прояви нетърпение.
Тя го завари наведен над масата, на която лежеше огледало с кехлибарена рамка. Огледалото беше засипано с бял прашец.
„Започва се“ — помисли си тя.
Ауберон събра с малко ножче фистеха и го оформи в две пътечки. Взе от масата една сребърна тръбичка и изсмърка прашеца в носа си — първо с лявата ноздра, след това с дясната. Очите му, обикновено искрящи, сякаш малко поугаснаха и помътняха, след което започнаха да сълзят. Цири веднага разбра, че това не е първата доза.