Господарката на езерото (том 1)

Не знаеше какво да каже. Девойките все още стояха коленичили. Конете неспокойно пръхтяха и тропаха с крака в боксовете.

Отвън, вече върху седлото, тя все още не можеше да събере мислите си. Човешки девойки. Слуги, но това не беше най-важното. Важното беше, че и в този свят има Dh’oine…

„Хора — поправи се тя. — Започвам да мисля като елфите!“

От мислите й я изтръгна цвиленето и подскокът на Келпи. Тя вдигна глава и видя Ередин.

Той беше върху сивия си дорест жребец, този път без демоничния букранион и по-голямата част от останалата бойна украса. Само ризницата все така проблясваше под наметалото му, преливащо се в множество оттенъци на червеното.

Жребецът ги поздрави с хрипливо цвилене, тръсна глава и показа на Келпи жълтите си зъби. Придържайки се към принципа, че нещата се уреждат с господарите, а не със слугите, Келпи насочи зъби към ухото на елфа. Цири рязко дръпна юздата.

— Внимавай — каза тя. — Дръж се на разстояние. Моята кобила не обича чужди лица. Може да те ухапе.

— На такива, които хапят — измери я той със зъл поглед, — трябва да им се слагат железни мундщуци. За да им пускат кръв. Чудесен начин за изкореняване на лошите навици. Дори у конете.

Той дръпна трензелата на коня толкова силно, че животното изхриптя и отстъпи няколко крачки назад. От устата му потече пяна.

— Защо ти е ризницата? — измери Цири елфа с поглед. — Да не се готвиш за война?

— Точно обратното. Искам мир. Освен нрава си, твоята кобила има ли и други достойнства?

— Например?

— Искаш ли да се надбягваме?

— Ако искаш, защо не? — Тя се изправи на стремената. — Нататък, към онези кромлекси…

— Не — прекъсна я той. — Нататък — не.

— Защо?

— Забранена територия.

— За всички, предполагам?

— Не за всички, разбира се. Компанията ти е твърда ценна за нас, Лястовичке, за да рискуваме да се лишим от нея заради теб самата или заради някой друг.

— Кой друг? Нали нямаш предвид еднорозите?

— Не искам да те отегчавам с разговори за това какво имам предвид.

— Не разбирам.

— Знам, че не разбираш. Еволюцията не ти е дала достатъчно мозъчни гънки, за да разбереш. Слушай, ако искаш да се надбягваме, нека да бъде покрай брега. Ето оттам. До Порфирния мост, третия подред. После през моста на другия бряг, оттам — покрай брега по течението на реката, финалът — при вливащия се в реката ручей. Готова ли си?

— Винаги.

Той пришпори с вик жребеца си, който се понесе като ураган. Преди Келпи да беше потеглила, той вече беше далеч пред нея. Жребецът препускаше така, че земята се тресеше, но не можеше да се сравнява с Келпи. Тя го настигна бързо, още преди Порфирния мост. Мостът беше тесен. Ередин извика, и жребецът, колкото и невероятно да изглеждаше, увеличи скоростта си. Цири моментално съобрази за какво става въпрос. През моста в никакъв случай не можеха да минат два коня едновременно. Единият трябваше да направи път на другия.

Но Цири нямаше намерение да отстъпва. Прилепи се за гривата и Келпи се понесе напред като стрела. Отърка се от стремето на елфа и влетя първа на моста. Ередин изкрещя, жребецът се вдигна на задните си крака, удари хълбока си в алабастровата статуя и я повали от пиедестала й, разбивайки я на парчета.