Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
Тя стисна зъби. Макар и да беше развълнувана от перспективата, поклати глава. Кончето — Ихуараквакс — вирна уши, започна да рие земята с копита, погледна я с черното си око. Червеникавият еднорог тропна с крак така, че земята се разтресе, страховито размаха рога си. Изпръхтя гневно, и Цири разбра.
Нямаш ни доверие.
— Нямам ви доверие — призна тя охотно. — Всеки тук играе някаква своя, неразбираема за мен игра, и се опитва да ме използва. Защо трябва да вярвам точно на вас? Веднага си личи, че между вас и елфите няма приятелски чувства, сама видях там, в степта, как едва не се стигна до битка. Спокойно може да се предположи, че ме искате, за да навредите на елфите. И по тях не си падам кой знае колко, в края на краищата ме държат тук насила и ме карат да върша неща, които изобщо не ми харесват. Но няма да позволя да бъда използвана.
Червеникавият тръсна глава, рогът му отново направи опасно движение. Синият изцвили. В главата на Цири закънтя като в кладенец, а мислите, които долови, не бяха добри.
— Аха! — извика тя. — И вие сте същите като тях! Или покорност и подчинение, или смърт? Не ме е страх! Няма да позволя да ме използват!
Тя отново почувства в главата си суматоха и хаос. Измина известно време, преди в хаоса да се появи мисъл, която да може да прочете.
Чудесно е, че не обичаш да те използват, Звездоока. Точно това ни трябва. Точно това искаме да ти осигурим. И на теб, и на себе си. И на целия свят. На всички светове.
— Не разбирам.
Ти си страшно оръжие. Не можем да допуснем това оръжие да попадне в ръцете на Краля на Елшите, Лисицата и Ястреба.
— Кой? — учуди се тя, но после се досети кои са Лисицата и Ястреба. — Аха…
Кралят на Елшите вече е стар. Но Лисицата и Ястреба не могат да придобият власт над Ard Gaeth, Вратите между световете. Веднъж те вече я получиха. И веднъж я изгубиха. Сега не могат нищо, освен да блуждаят, да се скитат сред световете крачка по крачка, сами като привидения, безсилни. Лисицата — до Tir na Bea Arainne, Ястреба и конниците му — до Спиралата. По-нататък не могат, нямат сили. Затова мечтаят за Ard Gaeth и за власт. Ще ти покажем по какъв начин веднъж вече са използвали тази власт. Ще ти покажем това, Звездоока, когато си тръгнеш оттук.
— Не мога да си тръгна оттук. Направили са ми магия. Бариерата. Geas Garadh…
Никой не може да те задържи. Ти си Господарката на Световете.
— Да, бе. Нямам никаква стихийна дарба, не съм господарка на нищо. А от Силата се отказах там, в пустинята, преди година. Кончето е свидетел.
В пустинята ти се отказа от фокусничествата. Не е възможно да се откажеш от Силата, която е в кръвта ти. Все още я имаш. Ще те научим как да я използваш.
— А да не би случайно вие да искате да се сдобиете с тази Сила, с тази власт над световете, която уж притежавам? — извика тя.
Не е така. На нас твоята сила не ни трябва. Ние винаги сме я притежавали.
Повярвай им — помоли Ихуараквакс. — Повярвай им, Звездоока.
— При едно условие.
Еднорозите вдигнаха глави, издуха ноздри, от очите им сякаш се посипаха искри. „Те не обичат да им поставят условия — помисли си Цири, — те не обичат дори звученето на тази дума. Pest, не знам дали постъпвам правилно… Само да не приключи всичко трагично…“
Слушаме те. Какво е условието ти?
— Ихуараквакс да дойде с мен.
Привечер се събраха облаци, стана задушно. Над реката се вдигна плътна лепкава мъгла. А когато над Тир на Лия се спусна мракът, в далечината с глухо бучене се обади бурята, озарявайки хоризонта с проблясванията на мълнии.
Цири вече отдавна беше готова. Облечена в черно, с меча на гърба, развълнувана и напрегната, тя нетърпеливо изчака мрака.
Тихо прекоси пустия вестибюл, прокрадна се край колонадите, излезе на терасата. Река Easnadh проблясваше като смола в тъмнината, върбите шумяха.
През небето премина далечен гръм.
Цири изведе Келпи от конюшнята. Кобилата знаеше какво трябва да направи. Послушно потегли в тръс към Порфирния мост. Цири гледа известно време подире й, после се обърна към терасата, край която стояха лодки.
„Не мога — помисли си. — Ще му се покажа още веднъж. Може би така ще успея малко да забавя преследването? Рисковано е, но не мога иначе.“
В първия момент й се стори, че него го няма и кралските покои са пусти. Такава тишина и безжизненост царяха там.
Забеляза го едва след малко. Той седеше в ъгъла, с бяла риза, разтворена на белите му гърди. Ризата беше ушита от толкова тънък плат, че изглеждаше като мокра върху тялото му.
Лицето и ръцете на Краля на Елшите бяха почти толкова бели, колкото и ризата.