Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
И спечели в девет хода.
В следващата партия тя играеше с белите и той я спечели в единайсет хода.
Едва тогава той вдигна очите си — необикновените си светли очи.
— Съблечи се, моля.
В едно не можеше да бъде упрекнат — беше деликатен и изобщо не бързаше.
Когато — както и предишния път — той стана от леглото и си тръгна безмълвно, Цири прие това спокойно. Но не можа да заспи почти до разсъмване.
А когато в прозорците блесна утринното зарево и тя най-накрая заспа, сънува много странен сън.
Висогота, приведен, отърсва капана за ондатри от росата. Шумят люлеещите се от вятъра тръстики.
Чувствам се виновен, Лястовичке. Аз ти подсказах идеята за това безумно приключение. Показах ти пътя към тази проклета Кула.
— Не се упреквай, Стари гарване. Ако не беше Кулата, Бонхарт щеше да ме хване. Тук поне съм в безопасност.
Не си в безопасност тук.
Висогота се изправя.
Зад гърба му Цири вижда хълмове, голи и гладки, издигащи, се от тревите като превитите гърбове на дебнещи в засада чудовища. На един от хълмовете има огромен камък. До него стоят две фигури. Жена и девойка. Вятърът дърпа и развява черните коси на жената.
На хоризонта припламват мълнии.
Хаосът протяга ръце към теб, дъще. Дете на Старата кръв, девойко, втъкана в Движението и Промяната, в Гибелта и Възраждането. Предопределена и самата ти явяваща се предопределение. Иззад затворените врати Хаосът протяга своите нокти към теб, без още да знае ще станеш ли негово оръжие или пречка за плановете му. Без да знае дали няма да изиграеш ролята на песъчинките в Часовника на съдбата. Хаосът се бои от теб, Дете на предопределението. А иска да направи така, че теб да те е страх. Затова ти изпраща сънища.
Висогота се навежда, чисти капана за ондатри.
„Той вече не е жив — мисли си трезво Цири. — Означава ли това, че там, в отвъдния свят, мъртвите трябва да почистват капани за ондатри?“
Висогота се изправя. Зад гърба му в небето пламти заревото на пожари. По равнината в галоп се носят хиляди конници. Конници с червени наметала.
Dearg Ruadhri.
Чуй ме внимателно, Лястовичке. Старата кръв, течаща във вените ти, ти дава огромна власт. Ти си господарка на Пространството и Времето. Притежаваш огромна Сила. Не позволявай на престъпници и негодници да ти я отнемат и да я използват за подлите си цели. Защитавай се! Измъкни се от нечистоплътните им ръце!
— Лесно ти е да го кажеш! Те са ме обградили тук с някаква магическа бариера…
Ти си господарка на Пространството и Времето. Невъзможно е да те държат против волята ти.
Висогота се изправи. Зад гърба му имаше плато, скалиста равнина, а на нея — острови от кораби. Десетки острови. А по-надалеч се виждаше замък — черен, грозен, с назъбени крепостни стени, извисяващ се над планинско езеро.
Те ще загинат, ако не им помогнеш, Лястовичке. Само ти можеш да ги спасиш.
Устните на Йенефер, разбити и треперещи, се мърдат беззвучно, от тях тече кръв. Виолетовите й очи блестят, пламтят върху отслабналото, изкривено, почерняло от страдание лице, прикрито от вихър от раздърпани, мръсни, черни коси. Във вдлъбнатината на пода има воняща локва, наоколо притичват плъхове. Каменните стени са пронизващо студени. Студени са и оковите на китките на ръцете, на глезените на краката.
Дланите и пръстите й са буци от засъхнала кръв.
— Мамичко! Какво са направили с теб?
Мраморни стъпала, водещи надолу. Три етажа надолу.
Va’esse deireadh aep eigean… Нещо приключва… Какво?
Стъпала. Долу има огън, пламтящ в железни кошници. Пламтящи гоблени.
„Да вървим — казва Гералт. — Надолу по стъпалата. Длъжни сме. Така трябва. Няма друг път. Само тези стъпала. Искам да видя небето.“
Устните му не се помръдват. Те са посинели, и по тях има кръв. Кръв, навсякъде кръв. Целите стълби са в кръв…
Няма друг път. Няма, Звездоока.
— По какъв начин? — крещи Цири. — По какъв начин мога да им помогна? Аз съм в друг свят! Затворена! И безсилна!
Не могат да те затворят.
„Всичко вече е описано — казва Висогота. — Дори и това. Погледни под краката си.“
Цири с ужас вижда, че стои сред море от кости. Сред черепи, пищяли и кости.
Само ти можеш да предотвратиш това, Звездоока.
Висогота се изправя. Зад гърба му има зима, сняг, виелица. Вятърът вее и свисти.
Пред нея, във виелицата, е Гералт, яхнал кон. Цири го разпознава, макар че на главата му има кожена шапка, а около лицето му е омотан вълнен шал. Зад него се мяркат други конници, фигурите им са размити, така омотани, че е невъзможно да се разпознае кой кой е.