Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
Тя седна на пода. И се разплака…
Цири подозираше, че стените на двореца имат уши. На следващото утро тя не можеше да се отърве от двусмислените погледи, усещаше, че зад гърба й се подиграват, дочуваше шепоти.
Авалак’х го нямаше никъде. „Знае — помисли си тя, — знае какво се е случило и ме отбягва. Рано-рано, още преди да стана, е отплавал някъде по-надалеч със своята позлатена елфка. Не иска да разговаря с мен, не иска да си признае, че планът му се е провалил!“
Ередин също го нямаше никъде. Впрочем, това беше напълно нормално, той често изчезваше със своите Dearg Ruadhri, Червените ездачи.
Цири изведе Келпи от конюшнята и тръгна към реката. През цялото време размишляваше трескаво, без да забелязва нищо наоколо.
„Трябва да бягам оттук. Няма значение дали изображенията в огледалото са истина или лъжа. Едно нещо е сигурно — Йенефер и Гералт са там, в моя свят, и мястото ми е там, при тях. Трябва да избягам оттук, да избягам незабавно! Трябва да има все някакъв начин! Аз дойдох тук сама, значи трябва да мога и да си тръгна сама. Ередин казваше, че имам дива, стихийна магическа дарба, същото нещо го подозираше и Висогота. Изследвах подробно Tor Zireael, от нея нямаше изход. Но може би тук има и друга кула…“
Тя се загледа в далечината, към хълма и очертаващия се върху него силует на кромлекс. „Забранена територия — помисли си. — Ха, изглежда доста далеч. Сигурно Бариерата няма да ме допусне дотам. Няма защо да опитвам. Ще тръгна по течението на реката. Още не съм яздила там.“
Келпи изцвили, тръсна глава и рязко хвърли къч. Не пожела да завие в обратна посока и тръгна в тръс към хълма. Цири беше толкова смаяна, че известно време не реагира и позволи на кобилата да продължи да бяга. Едва след това извика и дръпна юздата. Келпи се вдигна на задните си крака, изцвили и се понесе в галоп. В същата посока.
Цири повече не се опита да я удържа или управлява. Беше безкрайно учудена. Достатъчно добре познаваше Келпи. Кобилата си имаше нрав, но не чак такъв! Това поведение трябваше да означава нещо.
Келпи намали скоростта си, премина в тръс. Бягаше право към увенчания с кромлекс връх на хълма.
„Горе-долу едно стаяние — помисли си Цири. — Сега ще започне да действа Бариерата.“
Кобилата изтича на каменистата площадка между плътно наредените напукани монолити, обрасли с къпинови храсти, и се спря като закована. Единственото, което се движеше, бяха ушите й.
Цири се опита да я накара да се обърне в обратна посока. След това — да я помръдне от мястото й. Напразно. Ако не бяха пулсиращите вени на шията на кобилата, Цири би се заклела, че седи не върху жив кон, а върху статуя. Изведнъж нещо я докосна по гърба. Нещо остро проби дрехите й и болезнено я убоде. Тя не успя да се обърне. Иззад камъните без никакъв звук се появи червеникав еднорог и решително пъхна рога си под мишницата й. Силно и рязко. Цири почувства как отстрани по тялото й потича струйка кръв.
От другата й страна се появи още един еднорог. Той беше напълно бял — от върха на ушите до края на опашката. Само ноздрите му бяха розови, а очите — черни.
Белият еднорог се приближи. Бавно, много бавно положи глава върху утробата й. Цири беше толкова разтревожена, че изохка.
Аз пораснах — прозвуча в главата й. — Пораснах, Звездоока. Тогава, в пустинята, не знаех как трябва да се държа. Сега вече знам.
— Конче? — ахна тя, все още висяща между двата рога.
Казвам се Ихуараквакс. Помниш ли ме, Звездоока? Помниш ли как ме лекуваше? Как ме спаси?
Той се отдръпна и се обърна настрани. Тя видя раната на крака му и го позна. Помнеше го.
— Конче! Това си ти! Но нали беше в съвсем друг цвят…
Пораснах.
В главата й възникна неочаквана суматоха — шепоти, гласове, викове, цвилене. Роговете се отдръпнаха. Тя видя, че вторият еднорог, онзи зад гърба й, беше синкав, на петна.
Старите те изучават, Звездоока. Изучават те чрез мен. Още малко и ще могат да разговарят с теб. Сами ще ти кажат какво искат от теб.
Какофонията в главата на Цири прерасна в диво бучене. И почти веднага се смекчи, премина в поток от чисти и ясни мисли.
Искаме да ти помогнем да избягаш, Звездоока.
Тя мълчеше, макар че сърцето й се разтуптя.
Къде е безумната радост? Къде са благодарностите?
— А откъде изведнъж такова желание да ми помогнете? — попита тя дръзко. — Толкова много ли ме обичате?
Изобщо не те обичаме. Но това не е твоят свят. Това не е място за теб. Не можеш да останеш тук. Не искаме да оставаш.