Господарката на езерото (том 1)

Той се приближи към масата, взе тръбичката и се наведе над огледалото. Цири седеше като вкаменена и се чувстваше така, сякаш са я зашлевили.

— Не идвам тук от любов към теб! — изръмжа тя яростно. — Аз съм затворница и съм шантажирана, добре знаеш това. Но се примирих, правя го за…

— За кого? — прекъсна я той гневно, съвсем не по елфически. — За мен? За заточените в твоя свят Aen Siedhe? Ти, глупава девойко! Правиш това за себе си, заради себе си идваш тук и се опитваш да ми се отдадеш. Защото аз съм твоята единствена надежда, единствената ти спасителна сламка. И ще ти кажа още: моли се, пламенно се моли на своите човешки идоли, божества или тотеми. Защото или ще бъда аз, или Авалак’х и неговата лаборатория. Повярвай ми, не би искала да попаднеш в лабораторията и да се запознаеш с алтернативата.

— Все ми е едно — каза тя глухо, свивайки се върху леглото. — Съгласна съм на всичко, само и само да спечеля свободата си. Да си отида. В моя свят. При моите приятели.

— Твоите приятели! — подигра й се той. — Ето ги твоите приятели!

Обърна се и рязко й подаде зацапаното от фистеха огледало.

— Ето ги тук твоите приятели — повтори той. — Погледай.

Той излезе, развявайки разкопчаната си шуба.

Отначало тя видя в мътното стъкло само собственото си неясно отражение. Но почти веднага огледалото просветля, стана млечнобяло и се напълни с дим. А след това се появи изображение.

Йенефер, висяща във водна бездна, вкочанена, с ръце, вдигнати нагоре. Ръкавите на роклята й са разперени като криле на птица. Косите й се развяват, сред тях плуват малки рибки. Цели пасажи блещукащи подвижни рибки. Някои от тях вече ръфат бузите и очите на магьосницата. От краката на Йенефер към дъното на езерото се спуска въже, на края на което е завързана потънала в тинята голяма кошница, пълна с камъни. Високо горе проблясва повърхността на езерото.

Роклята на Йенефер се развява в същия ритъм като косата й.

Зацапаната от фистеха повърхност на огледалото отново се изпълва с дим.

Гералт, призрачно блед, със затворени очи, седи под спускащи се от скалите дълги ледени висулки. Той е неподвижен, вледенен. Носеният от виелицата сняг бързо го засипва. Белите коси вече са се превърнали в бели ледени шушулки, ледени ресни висят от веждите му, миглите, устните. А снегът все вали и вали, преспите покриват краката на Гералт, пухкавите снежни хълмчета върху раменете му се увеличават. Фъртуната вие и свисти…

Цири скочи от леглото и със замах запрати огледалото в стената. Кехлибарената рамка се пръсна, стъклото се разби на милион парченца.

Тя разпознаваше виденията, спомняше си ги. От отдавнашните й сънища.

— Всичко това не е истина! — извика тя. — Чуваш ли, Ауберон? Не вярвам в това! Не е истина! Това е само твоята злоба, безсилна като теб самия. Това е твоята злоба…