Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— О, чудесно. Браво!
— И така… — След кратко замисляне баща й остави четката на масата и пусна обувката с подметката надолу до нея. Усмихна й се широко. — Как е животът сред боите и четките?
— Добре. Нищо особено, но се уча.
— А господин Пенифедър?
— Малко отслабва. Вече не може да ходи толкова добре.
— Леле-мале. А бизнеса? И най-важното — има ли клиенти магьосници? Искат ли да им се рисува?
— Не много.
— Натам трябва да насочиш усилията си, момиче. Там са парите.
— Да, татко. Сега насочваме усилията си към магьосниците. Как е работата?
— О, нали знаеш как е. Направих голяма продажба на Великден.
— Великден беше преди месеци, татко.
— Бизнесът върви бавно. Може ли чаша чай, Айрис?
— Не преди обяд. — Майка и бе заета да вади допълнителни прибори и да ги подрежда пред Кити с благоговейно усърдие. — Знаеш ли, Кити — рече тя, — не разбирам защо не живееш при нас. Не е далеч. А и ще ти бъде по-евтино.
— Наемът не е висок, мамо.
— Да, ама храната и всичко останало. Сигурно харчиш толкова много пари, при условие че ние можем да ти готвим. Това си е прахосване.
— Хмм. — Кити взе вилицата и почука разсеяно по масата.
— Как е госпожа Хирнек? — попита тя. — Ами Якоб — виждали ли сте го напоследък?
Майка й си беше сложила чифт огромни ръкавици за фурна и бе коленичила пред фурната; от отворената врата изригна облак горещ въздух, ухаещ силно на месо с подправки. Гласът й прокънтя странно, докато обръщаше месото.
— Ярмила е добре — рече тя. — Якоб работи за баща си, както знаеш. Не съм го виждала. Той не излиза. Алфред, ще извадиш ли дървената подложка? Това е адски горещо. Точно тази. А сега изцеди картофите. Трябва да го посетиш, скъпа. Ще се зарадва на малко компания, бедното момче. Особено на твоята. Жалко е, че не се виждате вече.
Кити се намръщи.
— Преди не говореше така, мамо.
— Цялата тази работа беше преди много време… Сега си много по-стабилна. О, Ярмила ми каза, че бабата е починала.
— Какво? Кога?
— Някъде миналия месец. Не ме гледай така — ако идваше да ни видиш по-често, щеше да разбереш за това по-рано, нали така? Не че има голямо значение за теб така или иначе. О, извади ги с черпака, Алфред. Така ще изстинат.
Картофите бяха преварени, но задушеното бе отлично, Кити яде лакомо и за радост на майка си опустоши втора порция, преди родителите й още да са приключили с първата. После, докато майка й разказваше новини за хора, които никога не бе срещала или не помнеше, тя седеше тихо, опипвайки един малък, гладък и тежък предмет в джоба си, потънала в мислите си.
Вечерта след процеса беше преминала крайно неприятно за Кити, понеже първо майка й, а после и баща й бяха изразили яростта си от последствията. Напразно Кити им напомняше, че е невинна и че Джулиъс Талоу е зъл. Напразно се кълнеше, че някак ще намери шестстотинте лири, необходими да успокои гнева на съда. Родителите й не се трогнаха. Гневът им се свеждаше до няколко убедителни пункта: (1) Те нямаха толкова пари. (2) Щеше да им се наложи да продадат къщата. (3) Тя беше глупава, арогантна глезла, мислейки си, че може да предизвиква един магьосник. (4а) Какво й бяха казали всички? (4б) Какво й бяха казали те? (5) Да не го прави. (6) Но беше прекалено твърдоглава да ги послуша. И (7) сега какво щяха да правят?
Вечерта бе завършила предсказуемо, майката плачеше, бащата беснееше, а Кити се бе втурнала ядосана в стаята си. Чак когато стигна там, седна на леглото и се взря с парещи очи в стената насреща, тя се сети за стария човек, господин Пенифедър, и странното му предложение за помощ. Той напълно бе изскочил от главата й по време на кавгата и сега, когато бе объркана и разстроена, предложението му като цяло изглеждаше реално. Тя го изхвърли от главата си.
Когато й донесе чаша чай за помирение след няколко часа, майка й разбра, че от вътрешната страна на вратата имаше стабилно подпрян стол. Тя заговори през тънкия шперплат.
— Забравих да ти кажа нещо, Катлийн. Приятелят ти Якоб е излязъл от болницата. Прибрал се е вкъщи тази сутрин.
— Какво? Защо не ми каза? — Столът беше отместен трескаво; едно зачервено лице я изгледа изпод гривата от разрошена коса. — Трябва да го видя.
— Не мисля, че това ще е възможно. Лекарите…
Но Кити вече бе изчезнала.
Той седеше изправен в леглото, облечен в чисто нова синя пижама, която все още беше с ръбовете по ръкавите. Нашарените му ръце бяха сгънати в скута му. Върху юргана стоеше недокосната стъклена купа с грозде. На очите му бяха залепени две ярко бели марли, а от скалпа му бе почнала да израства коса като мъх. Лицето му беше както си го спомняше, на ужасни петна в сиво и черно.