През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Вярно е, ефенди, глупаво постъпихме! — каза Оско.
— Да — засмя се горчиво хаджията. — Досега правехме глупости поединично, а сега действахме общо, заедно с нашия сихди.
— Имаш право, Халеф — потвърдих аз. — Но чуй! Вън пред вратата се надигна страшна врява. Удряха с юмруци по нея, а после всеки един от тях назоваваше името си и изричаше най-страшни проклятия. Рисуваха съдбата ни в най-черни краски. Нямаше съмнение, че щяха да ни оставят затворени тук, за да умрем.
— Никой не липсва, сихди. Всички са тук! — беснееше Халеф. — Аллах, да можех да изляза, как щях да развъртя камшика си!
— Не говори за него! Той не би могъл да ни спаси.
— Значи трябва да умрем от глад! Мислиш ли, че наистина ще се стигне дотам?
— Вероятно няма. Първо трябва да проверим помещението. От двете страни няма изход, а само отпред, където е вратата, или отгоре.
— Сихди, не носиш ли фенерчето си, малкото шишенце, в което има масло и фосфор? — попита ме Халеф.
— Да, винаги го нося със себе си. Ето, вземи го!
Ако в малко шишенце с масло се сложи парченце фосфор, той започва да свети веднага щом се извади запушалката, защото тогава в него влиза кислород. Според големината и чистотата на шишенцето се получава по-голям или по-малък блясък. Винаги нося такова шишенце със себе си, дори и по време на дълги пътувания. То чудесно ми помага при изкачване по непознати стълбища и при преминаване през тъмни, непознати места. Най-подходящо за тази цел е шлифованото стъкло.
Халеф взе мъничкото фенерче, пусна въздух в маслото и ето че вече можеше достатъчно да освети вратата. Отвътре тя беше обкована с ламарина. Окачена беше на железни панти, чиито куки бяха забити в камъка и запечатани отгоре с олово. Може би щяхме да успеем да разхлабим пантите и да избием вратата. Преди това обаче трябваше да проверим дали няма друг изход.
Огледахме помещението. Подът, също като двете стени, беше от твърда скала. Стената около вратата беше иззидана от корав гранит, който така се беше споил, че беше невъзможно да се пробие в него дупка. Дебелата желязна ламарина на вратата беше закована с дебели нитове, които не можеха да се извадят с нож. А отгоре през покрива? Омар се качи върху раменете на Оско, но и с протегнати ръце не можа да го достигне. На първо време трябваше да се откажем от този изход.
Значи първо трябваше да се опитаме да махнем куките на пантите и тримата ми спътници здраво се заловиха за работа. Ножовете стържеха и скърцаха в камъка, при което отвън отново се чу силен смях. Наистина тази идея за спасение не беше особено примамлива. Дори и да успеехме да отворим вратата, щяхме да бъдем посрещнати от куршуми, още преди да успеем да дадем дори един-единствен изстрел.
Така изминаха няколко часа. Работата не напредваше. Ножът на Оско се счупи и аз му дадох моя. Не ми даваха и аз да взема участие в работата. Но ми доскуча и допълзях на колене до вратата, за да проверя колко бяха успели да издълбаят. За съжаление не бяха напреднали дори на сантиметър! Тогава сам грабнах ножа и започнах да дълбая, но с такъв неуспех, че след четвърт час престанах. Жалко беше за силите, които се пилееха за нищо, а ето че се счупи и ножът на Омар.
— Да оставим това — казах аз. — Трябва да пазим силите си, защото още ще имаме нужда от тях. Може би, като не се върнем, ханджи Илия ще дойде. Казах му, че месарят е член на бандата. Като не се приберем, Илия сигурно ще се обезпокои за нас и ще ни търси. Знае, че сме тръгнали с Чурак.
— Но не и накъде! — подхвърли Халеф.
— За съжаление забравих да кажа на Илия къде точно отиваме, но говорихме за тази колиба и той сигурно ще ни потърси тук.
— Не вярвам, защото той прекалено много се страхува от аладжите. Като ги види тук, ще избяга.
— Пита се защо стоят тук.
— Вероятно, защото колибата не бива да остава без наблюдение.
— Сега ще си починем и ще чакаме. Като не работим известно време, пазачите няма да чуват нищо и ще си помислят, че сме се примирили със съдбата си. Това ще отслаби вниманието им.
Спряхме. Но доблестните ми спътници не можеха да чакат така и накрая не можах повече да се противопоставя на настояването им.
— Ще проверим тавана — заявих аз. — Там има капак и се пита как бихме могли да го отворим.
— Преди Омар не можа да го достигне от раменете ми — каза Оско.
— Тогава ще направим пирамидата още по-висока. Халеф ще седне върху раменете на Омар. Може би тогава ще стигне. Ти си достатъчно силен, за да издържиш и двамата.
Халеф взе фенерчето и седна зад тила на Омар. Омар се качи на гърба на Оско, който беше застанал с ръце и крака на пода като четириного животно. После бавно започна да се изправя, а Омар стъпи върху раменете му. За да не паднат, и тримата се подпираха, доколкото можеха, в стените на тесния процеп в скалите. Халеф вдигна ръце нагоре и ми съобщи: