Богинята на светлината

— Да, аз… — заекна той. Какво бяха решили с Артемида да й кажат за неговото „пътуване“? Трудно му беше да се концентрира върху нещо друго, освен върху устните й.

Потокът от девойки, понесли отрупани с храна плата, прекъснаха импулса му да бутне масата и да потъне в устните й.

Храната на боговете бе сервирана на Аполон и Памела върху златни подноси.

— Най-отбраните лозови листа, запълнени с късчета месо и сирене — обяви една от прислужниците на Артемида с мек, хипнотичен глас, когато Памела отхапа от ароматното рулце.

— Агнешко от животно, отхранено с мед и мляко — прошепна друга девойка.

Аполон вкуси от месото и се усмихна. Сестра му обикновено не беше домакински настроена, но тази вечер бе надминала себе си.

— Сирене от кози, за които нимфите се грижат като за обични чада.

— Маслини и смокини, набрани в планината Олимп от нежните, вещи ръце на жриците на Афродита.

Това несъмнено бяха най-добрите сервитьорки, които Памела някога бе виждала. Искаше да попита Феб как е организирал тази вечер. Сигурно е резервирал целия ресторант за тях, което означава — освен всичко останало — че той трябва да е изключително успял лекар. А изглежда толкова млад! Имаше намерение да го попита точно на колко години е, кога е рожденият му ден и кое е родното му място — не че наистина имаше значение. Просто беше любопитна. Трябваше също да го пита за… за… за… какво? Не можеше да се концентрира…

… Защото храната беше толкова абсолютно, поглъщащо превъзходна. Вкусът изпълваше сетивата й. Това беше повече от храна. Напомняше й за лятна слънчева светлина, горещина и желание… Очите й се надигнаха от чинията, за да открият, че Феб я наблюдава със сапфирена напрегнатост, която спря дъха й.

— Оставяме ви сами. Оттегляме се за през нощта… — изпяха девойките. И докато изчезваха от стаята, сладките им гласове шептяха почти недоловима за слуха молитва:

Опияни… събуди… възпламени желанието им…

В мъгла обвий задръжките им…

И в огън обгърни ги.

Аполон и Памела почти не забелязаха оттеглянето на прислужниците. Те се гледаха втренчено и всичко друго в стаята бледнееше. Тръпки преминаваха през кожата и на двамата от растящото желание.

— Имам нужда да ме обичаш — гласът на Аполон беше плътен от страст и копнеж. Някъде в ъгълчето на ума му, където здравият разум все още се спотайваше, той знаеше, че реакцията му е прекалено първична, прекалено необуздана, но не можеше да я спре. Не искаше да я спре!

— Да — прошепна тя.

Той се изправи с диво плавно движение, което — помисли си Памела — го караше да изглежда като огромен, жълтеникавокафяв лъв. Бутна встрани масата, която ги разделяше. Памела осъзна, че масата отлетя от докосването на Феб с нечовешка сила, но мисълта беше смътна. Щом той съдра ризата си и грубо разкъса панталона, всичко, за което тя можеше да мисли, бе реакцията на собственото й тяло към гърленото звучене на името й върху устните му и колко великолепно изглеждаше той, крачейки мъжествено към нея, гол.