Обладателят — този, който взема

Уви старателно листовете, които му стискаше да вземе наведнъж, и ги пъхна в ръкава си точно когато Маргерит започна до се размърдва. Преди да излезе, свали котела от огъня и го остави да се охлажда. После тръгна по пътеката, която познаваше и която щеше да го отведе на унгарска територия, където румънските поддръжници щяха да се поколебаят да влязат. Вървя часове наред, като проклинаше импулсивността си, заради която не се беше сетил да си вземе провизии. Когато започна да му се вие свят и слънцето тръгна да залязва зад хоризонта, реши, че се е отдалечил достатъчно, и се подслони в един хамбар насред полето. Наоколо нямаше нищо, дори добитък, затова на Адаир му се стори, че вече е на сигурно място и никой няма да го търси тук. Заспа в сламата като свободен човек.

Събуди се от ръка на гърлото си, която го накара да стане на крака, а след това необяснимо как го вдигна във въздуха. Отначало Адаир не видя кой го е хванал, защото още бе тъмно, но когато очите му свикнаха с мрака, отказа да им повярва. Човекът, който го държеше, беше дребен… сбръчкан… и за по-малко от минута Адаир осъзна, че това е старецът. Позна го по миризмата — вонеше на сяра и разложение.

— Крадец! Значи така ми се отблагодаряваш за покровителството и доверието! — изрева побеснял лекарят и го хвърли ни земята с такава мощ, че той се изтърколи чак до дъното на хамбара. Преди да успее да си поеме дъх, старецът отново се озова над него, хвана го за рамото и пак го вдигна във въздуха. Адаир пламна от болка и объркване: лекарят беше много стар, как можеше един немощен дъртак да го повдига с такава лекота? Сигурно бе илюзия или фантазия, предизвикана от удара по главата.

Имаше само миг да поразсъждава върху това, преди старецът отново да го хвърли на земята и да започне да го рита и удря. Юмруците му бяха ужасно тежки. Главата на Адаир писна от болка и той беше сигурен, че ще загуби съзнание. Почувства, че го вдигат и го носят, усещаше движението на въздуха около себе си. Движеха се с огромна скорост на кон, но не му се вярваше животното да е способно да препуска толкова бързо. Със сигурност халюцинирам, каза си той, вероятно старецът ми бе дал да пия нещо, докато съм спял. Беше прекалено мистично и плашещо, за да е вярно.

Все още в ступор, Адаир усети как вятърът около него утихна, телата им отново придобиха нормалната си тежест. След това до носа му долетя мирисът на застояла влага от къщата, примесен с вонята на билки и сяра. Почувства, че се вледенява от страх. Когато го пуснаха на пода, отвори леко очи и бе съкрушен да установи, че отново се е върнал в своя затвор.

Старецът тръгна към него. Беше се променил. Може би беше зрителна измама, но му изглеждаше висок и заплашителен, изобщо не беше предишният стар лекар. Ръката му се стрелна към ръжена, а след това се наведе над дрипавото одеяло от сламеното легло на Адаир. Бавно и целенасочено уви одеялото около ръжена, докато се приближаваше към момчето. Адаир видя как ръката му се вдига, но извърна очи, когато ръженът тръгна надолу. Одеялото омекоти удара и не позволи на желязото да му счупи костите. Но никога преди това не бе изпитвал такава болка, дори и когато баща му го биеше; беше по-силно и от шибането с върбови клонки и кожен колан. Желязната пръчка смачкваше мускула, докато не достигнеше до костта. Стоварваше се отново и отново по гърба, раменете и гръбнака му. Той се търкаляше, за да я избегне, но тя винаги го настигаше, забиваше се в ребрата, стомаха, краката му. Скоро Адаир вече беше изтръпнал от болка, не можеше да помръдне, а ръженът продължаваше да го удря. Дори дишането вече беше агония, всеки дъх разкъсваше гърдите му, вътрешностите му се давеха в кръв. Той умираше. Старецът щеше да го пребие до смърт.