Тайната на мъртвите

Пропускът беше сграда от гофрирана ламарина без прозорци, със стени, боядисани в червено, и рентгенови устройства. В мига щом влезе, един латиноамериканец в кафява униформа я заговори. Надписът на ръкава му гласеше „Военна охрана“. Запита се защо най-могъщата армия на света се нуждае от охрана и срещу кого. Той попита за пропуска й и загледа неразбиращо, когато тя не можа да го покаже.

— Аз работя в ЕУЛЕКС — обясни Аби. — Трябва да се срещна с един от вашите войници. Специалист Антонио Санчес.

Още по-голямо смайване. Приближи висок чернокож сержант.

— Госпожо, проблем ли има?

Нещата тръгнаха на зле много по-бързо, отколкото беше очаквала.

— Не, няма проблем. Просто трябва да говоря с един от войниците ви тук — специалист Санчес.

— От Министерството на правосъдието — допълни пазачът.

— Загазил ли е?

— Не, няма такова нещо.

— Искате ли да напишете оплакване до неговия командващ?

— Това не е…

— Имате ли разрешение за достъп до класифицирана информация?

— Аз…

— Госпожо, по-добре да дойдете друг път — обяви сержантът твърдо. Надраска някакъв номер на парче хартия й и го подаде. — Това е телефонът на отдел „Връзки с обществеността“, ако искате да направите оплакване.

— Благодаря.

Тя се затътри обратно по пътеката сред група местни работници и чистачи, които бяха приключили за деня. Не й се искаше веднага да потегли обратно, затова седна в кафенето от другата страна на пътя и пред чаша кафе започна да гледа как облаците се трупат над долината. Тази част от света май получаваше не само своя дял от бури, а и нечий чужд.

Помисли си, че Майкъл никога не би позволил това да го спре. С обаяние щеше да измъкне пропуск от пазача или просто щеше да влезе с приказки, шеги и бутилка уиски. Тя разигра разговора отново наум и изстена. Как е успяла да се превърне в такъв мизерен неудачник? Загледа се през витрината в бетонните стени и наблюдателните кули. Не беше място, където би проникнала с взлом.

Изпи си кафето и взе решение. В кафенето имаше обществен телефон: използва го, за да набере номера от бележката на Джесъп. Той вдигна почти на секундата.

— Радвам се да те чуя.

— Какво правиш в Косово?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос. — Не беше нито ядосан, нито заплашителен. Стори й се, че звучи съчувствено. Аби се насили да сдържи подтика си да му отвърне със същото.

— Марк тук ли е?

— Заседнал е в Лондон. — Тонът на Джесъп не издаваше особено съжаление от този факт.