Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Бедната Бери простодушно приемаше всичко, блъскаше се и се трепеше както и преди, напълно убедена, че мисис Пипчин е една от най-достойните особи в света, тя ежедневно многократно принасяше нещо от себе си в жертва пред олтара на тази благородна възрастна жена. Но приятелите и почитателите на мисис Пипчин тълкуваха тези жертвоприношения като заслуга на мисис Пипчин и ги приписваха и отдаваха на тъжния факт, че мистър Пипчин бе починал от разрив на сърцето в перуанските мини.
Така например имаше един честен бакалин и търговец на хранителни стоки и между него и мисис Пипчин постоянно бе в обръщение малка счетоводна тетрадка с омазнена червена подвързия, във връзка с която между заинтересованите страни постоянно се провеждаха най-различни съвещания и конференции на тясно в коридора или при закрити врата в гостната. Не липсваха и тъмни намеци от страна на младия мистър Бидърстоун (станал отмъстителен по характер поради горещия климат в Индия, отразил се зле върху кръвта му) относно неуредени сметки, както и за невъзможността, макар и еднократна, доколкото той си спомняше, да се достави захар за чая.
Тъй като бакалинът бе ерген и не придаваше значение на външната красота, веднъж той най-почтено поиска ръката на Бери, но мисис Пипчин отхвърли предложението с възмущение и презрение. Всички се възхитиха колко похвално е постъпила мисис Пипчин вдовица на човек, загинал в перуанските мини, и колко непоклатим, възвишен, независим дух има старата дама. Никой изобщо не спомена бедната Бери, която плака шест седмици наред (като през цялото време бе здравата хокана от леля й) и която, загубила последната надежда, бе обречена да остане стара мома.
— Бери много те обича, нали? — обърна се веднъж Пол към мисис Пипчин, когато седяха пред камината заедно с котката.
— Да — съгласи се мисис Пипчин.
— А защо? — попита Пол.
— Защо ли? — сепна се старата дама. — Как можете да задавате подобни въпроси, сър? А вие защо обичате сестра си Флорънс?
— Защото е добра — каза Пол. — Никой друг не е като Флорънс.
— Е, тогава — след миг отвърна мисис Пипчин троснато — струва ми се, че никой друг не е и като мене.
— Наистина ли е така? — заинтересува се Пол, като се наведе напред и внимателно се взря в нея.
— Да! — рече старата дама.
— Много се радвам, ако е така — отбеляза Пол и замислено потърка ръце. — Това е извънредно хубаво.
Мисис Пипчин не се осмели да го попита защо е на такова мнение от страх да не получи някакъв напълно съкрушителен отговор. Но за да успокои накърненото си честолюбие, тя през целия този ден упражняваше такъв тормоз върху младия мистър Бидърстоун, че още същата вечер той започна да се готви за сухопътно пътешествие обратно в Индия, като тайно отдели от вечерята си комат хляб и парче холандско сирене, с което започна запасяването си с провизии, необходими за пътуването му.
Малкият Пол и сестра му прекараха почти дванадесет месеца под надзора и опеката на мисис Пипчин. Те само на два пъти си ходиха у дома, и то за няколко дена, но седмичните им посещения в хотела при мистър Домби бяха неизменни. Постепенно Пол заякна и необходимостта от количката отпадна, макар че той продължаваше да бъде слаб и крехък на вид и си оставаше все същото кротко, по старчески мъдро, мечтателно дете, какъвто си беше още в самото начало, когато го предоставиха на грижите на мисис Пипчин. Един съботен ден, надвечер, в замъка настана голяма тревога поради внезапното обявяване, че е пристигнал мистър Домби на посещение при мисис Пипчин. Обитателите на гостната моментално изхвърчаха нагоре като пометени от вихър и след голямо хлопане на вратите, силно топуркане отгоре, както и след пердаха, който мисис Пипчин хвърли на младия мистър Бидърстоун, за да си успокои нервите, черните одежди на достолепната стара дама помрачиха приемната, където мистър Домби съзерцаваше празното кресло на своя син и наследник.
— Мисис Пипчин — заговори мистър Домби, — как се чувствувате?
— Благодаря, сър — отвърна мисис Пипчин. — Добре съм, доколкото е възможно.
Мисис Пипчин винаги се изразяваше така. Думите й означаваха — доколкото е възможно при нейната добродетелност, саможертвеност и така нататък.