Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Той е на шест години! — възкликна мистър Домби и пооправи връзката си, сякаш за да скрие внезапната усмивка, докоснала единствено повърхността на лицето му, трепнала само за миг и изчезнала, тъй като не е имало за нея място там. — Боже мой, докато се обърнем и той ще стане на шестнадесет.

— Десет години — дрезгаво се обади неотзивчивата Пипчин, като зловещо поклати наведената си глава, а стоманеносивите й очи хладно проблеснаха — са много дълъг срок.

— Зависи от обстоятелствата — отвърна мистър Домби — във всеки случай, мисис Пипчин, синът ми е на шест години и се страхувам, че в учението си той безспорно е по-назад от много деца на неговата възраст… или по-скоро на неговите младенчески години — поправи се мистър Домби, бързо отвръщайки на пламъчето, според него лукаво, проблеснало в хладните очи. — Младенчески години е по-подходящ израз. И така, мисис Пипчин, вместо да изостава от връстниците си, моят син трябва да ги превъзхожда, многократно да ги превъзхожда. Очаква го високо положение, което той трябва да заеме. В бъдещата кариера на сина ми няма нищо случайно или несигурно. Жизненият му път е набелязан, подготвен и предопределен още преди раждането му. Образованието на този млад джентълмен не трябва да се протака. В него не трябва да има пропуски. То трябва да бъде много сериозно и задълбочено.

— Да, сър — съгласи се мисис Пипчин, — не бих могла да възразя на това.

— Бях напълно убеден, мисис Пипчин — одобрително възкликна мистър Домби, — че един здравомислещ човек като вас не ще има и не би могъл да има никакви възражения.

— Твърде много глупости, меко казано, се дрънкат, че младите хора не трябвало много да се принуждават отначало, а да се предразполагат, както и други подобни приказки от този сорт, сър — заяви мисис Пипчин, като припряно потърка извития си нос. — Никога не се е разсъждавало така по мое време и не е нужно да се разсъждава така и сега. Моето мнение е: „Застави ги!“

— Уважаема мадам — отвърна мистър Домби, — репутацията ви е напълно заслужена. Най-искрено ви уверявам, мисис Пипчин, че аз съм извънредно доволен от прекрасната ви система на възпитание и за мен ще бъде истинско удоволствие да ви препоръчвам в случаите, когато моята скромна препоръка… — в опитите му преднамерено да омаловажава своята влиятелност неговото високомерие изглеждаше безгранично — би могла да послужи. Насочил съм се към доктор Блимбър, мисис Пипчин.

— Моят съсед ли, сър? — попита мисис Пипчин. — Намирам, че заведението на доктор Блимбър е превъзходно. Чувала съм, че там има строга дисциплина и от сутрин до вечер само се учи.

— А е и много скъпо — добави мистър Домби.

— А е и много скъпо — потвърди мисис Пипчин, като наблегна на факта, сякаш ако го бе подминала, тя би подминала едно от основните достойнства на заведението.

— Аз се съветвах с доктора, мисис Пипчин — заговори мистър Домби и развълнувано притегли стола си по-близо до камината, — и той е на мнение, че Пол съвсем не е малък за обучение. Докторът изреди няколко случая, когато момчета на възрастта на сина ми са изучавали гръцки език. Ако дълбоко в себе си изпитвам известно притеснение, мисис Пипчин, относно тази промяна, то причината е съвсем друга. Тъй като синът ми е израснал без майка, той постепенно разви голяма… твърде голяма… детска привързаност към сестра си. Дали тяхната раздяла… — Мистър Домби не добави нищо повече и продължи да седи умълчан.