Тайния дневник на Източната перла

Не знам защо изчезването на Мари ме притесни толкова много — не бях особено привързана към нея, но подозирах, че се е случило нещо нередно. Сигурна бях, че ако е възнамерявала да замине, щеше да ми каже. Искаше ми се да мисля, че ако аз бях изчезнала така изненадващо, тя също щеше да се безпокои за мен и да задава въпроси. Тази загриженост за мен е неизменна част от приятелството.

Години по-късно, когато животът ми се стече така, че не ми оставаше друго, освен да се връщам назад към миналото, си спомних, че по времето, когато Мари изчезна, самата аз се намирах на кръстопът. Наясно бях, че ако искам да опазя малкото останало добро в душата си, трябва да обуздая неспокойната си природа. Но в същото време инстинктът ме тласкаше към неизследвани, мрачни дълбини и аз спрях да мисля за случилото се с Мари. Може би се предадох твърде лесно, но беше ясно като бял ден, че усилията ми са напразни и Мари най-вероятно вече не е между живите.

Преспах още само веднъж с единия от братята корейци. Бях се уморила от неговата бруталност и от алчната му, хитровата селска природа. Онова, което в началото ми беше напомнило за Кавашима, се оказа само долнопробна имитация. Освен това, макар и да нямах доказателства, знаех, че той е свързан с изчезването на Мари, затова, след като правихме любов и го изчаках да си пийне порядъчна доза джин, директно го попитах какво се е случило с нея. Той отвърна само, че някой беден фермер сигурно ще получи „обогатена“ доставка тор, а аз най-добре да гледам напред и да спра да разпитвам за Мари.

Както подразбрах, Мари беше успяла да натрупа огромни дългове от залагания и беше настояла братята да й изплатят част от печалбите на клуба, за да ги покрие. Може би ги беше заплашила, че в противен случай ще разкрие незаконния им бизнес, и се беше превърнала в досадна пречка за тях. Изглеждаше съвсем логично, вместо да й върнат парите и да я оставят да им се меси в бизнеса, чисто и просто да са се отървали от нея.

Такива бяха нравите в Шанхай по онова време и аз не си правех никакви илюзии в това отношение, затова съдбата на Мари не ме изненада особено. Но ме побиваха хладни тръпки, като си помислех как животът ти може да се преобърне само за миг. Подразнил си неподходящите хора и край, с теб е свършено. А след няколко седмици от теб не остава и спомен. Каква ирония — Мари, взискателна до педантичност приживе, беше захвърлена някъде да гние като куче. Сънувах я да лежи на дъното на някакво езеро — с празен, помръкнал поглед и водорасли, заплетени в косите.