Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Видя Гарние дьо Наплуз, все още с окървавената си престилка, стиснал меч в ръка, докато наблюдаваше Алтаир с неприкрито съжаление. Видя и Тамир, който стискаше кама, а очите му блестяха от злоба; и Талал беше тук, лъкът му щръкнал над рамото, стиснал меч в ръката. Уилям дьо Монферат се хилеше доволно, докато вадеше оръжието, а след това заби острието в земята, за да си даде достатъчно време преди нападението. Абу’л Нукод и Махд Адин също бяха пред него, Джубаир, Сибранд и Робер дьо Сабле също.
Всичките му жертви бяха премахнати от този свят от Алтаир и призовани обратно от Ал Муалим, за да си отмъстят.
Нападнаха.
С удоволствие нанесе първия си удар по Махд Адин. Нанасяше този удар за втори път. Възкресеният Абу’л Нукод беше също толкова дебел и комичен, както и по времето, когато беше жив. Той се отпусна на колене пред върха на меча на Алтаир, но вместо да остане на земята, изчезна и остави след себе си крехка вълна във въздуха. Талал, Дьо Монферат, Сибранд и Дьо Сабле бяха най-умелите бойци, но те стояха настрани, оставиха по-слабите да действат с надеждата да изтощят Алтаир. Асасинът скочи от мраморната тераса и се озова на друг мраморен под във формата на квадрат, близо, до който се спускаше водопад. Жертвите му го последваха. Тамир умря с писъци след два удара на меча на Алтаир. Асасинът не усети нищо. Нямаше и следа от съжаление. Нямаше дори задоволство, че тези хора умират за втори път. Дьо Наплуз изчезна както останалите, след като гърлото му беше прерязано. Джубаир падна. Алтаир сграбчи Талал и двамата се сборичкаха, преди Алтаир да забие меча си дълбоко в корема му и той също да се изпари. Монферат беше следващият. Последва го Сибранд, после Дьо Сабле, докато асасинът не остана отново сам в градината заедно с Ал Муалим.
— Ела тук — нареди Алтаир, докато си поемаше тежко дъх. От челото му се стичаше пот, но той знаеше, че битката съвсем не е приключила. Едва започваше. — Да не би да те е страх?
Ал Муалим се нацупи.
— Изправял съм се срещу хиляди — до един по-добри от теб. Всички са мъртви, поразени от моята ръка.
С нехарактерна за годините му лекота той скочи от балкона, приклекна, когато тупна на земята, и се изправи недалече от Алтаир. Продължаваше да държи сферата. Стисна я, сякаш я подаваше на асасина и лицето му беше обляно в светлина.
— Не се страхувам — рече Ал Муалим.
— Докажи го — предизвика го Алтаир, макар да знаеше, че за Ал Муалим намеренията му са напълно прозрачни — да се приближи максимално до предателя. Той сигурно имаше подозрения, но очевидно не се интересуваше. Беше прав. Никак не се страхуваше, защото в ръцете му беше Ябълката, която гореше с още по-ярка светлина. Ослепителна. Светлината неочаквано помръкна. Докато очите на Алтаир се приспособяваха, той видя как се появяват копия на Ал Муалим, сякаш излизат от тялото му.
Напрегна се. Запита се дали тези копия, също като онези, които току-що срази, бяха по-слаби от оригинала.
— И от какво да се страхувам? — попита подигравателно Ал Муалим. (Добре. Нека се подиграва. Нека стане небрежен.) — Погледни каква сила владея.
Копията пристъпиха към Алтаир и той отново бе въвлечен в бой. В градината отново отекна звънтенето на стомана и всяко копие, което Алтаир поразеше, изчезваше. Най-сетне остана отново сам с Ал Муалим.
Отново беше задъхан, чувстваше се напълно изтощен и тогава усети как за пореден път го обладава силата на Ябълката, която блестеше и потръпваше в ръката на Ал Муалим.
— Последни думи? — попита Ал Муалим.
— Ти ме излъга — подчерта Алтаир. — Нарече целта на Робер светотатство, а през всичкото време си знаел, че това е твоята цел.
— Не обичам да споделям — отвърна подигравателно Ал Муалим.
— Няма да успееш. Други ще намерят сили да ти се опълчат.
Когато чу тези думи, Ал Муалим въздъхна тежко:
— Тъкмо затова, докато хората имат свободна воля, няма да има мир.
— Убих последния, който изрече подобни слова.
Ал Муалим се изсмя.
— Дръзки думи, момче. Но си остават просто думи.
— Тогава ме пусни. Ще ги приложа в действие.
Алтаир мислеше какво да каже, за да стане Ал Муалим по-небрежен и разсеян.
— Кажи ми, Учителю, защо не ме направи като останалите асасини? Защо ми позволи да запазя ума си?
— Онова, което представляваш, и онова, което вършиш, са свързани. Ако те лиша от едното, ще лиша себе си от другото. А онези тамплиери трябваше да умрат. — Въздъхна. — Истината е, че се опитах. Опитах се, когато ти показах съкровището… Оказа се обаче, че ти не си като другите. Ти прозря под плаща на илюзията.