Опасна дарба или поредният Фауст

— Добър апетит, смотаняко — засмя се.

Виктория четеше едва от няколко минути, когато Валентин връхлетя тичешком от коридора, облечен като клоун от някой панаир по ренесансово време.

— Е, как мина? Разбра ли дали е мошеник? — попита го тя. Брат й се закова на място. Мислеше си, че се е върнал във времето преди да каже на Виктория къде отива. Вероятно не бе улучил точния момент.

— Ти видя всичко! — възкликна той.

— Така ли?

— Книгата по история… пиесите, които не бяха написани…

— За какво говориш? Какви пиеси?

Валентин сведе очи и забеляза, че Виктория чете най-обикновен учебник. На свой ред тя го изгледа учудено. Той се огледа, разтърка очи и продължи към стаята си. Спъна се в леглото и тръшна ядосано вратата. Зад гърба му един глас се обади от сенките:

— Най-добре режисираната измама… така ли, Валентин?

Валентин се обърна рязко.

— Какво искаш?

Мадам Вилрой пристъпи напред. Беше толкова красива, огряла наполовина от светлината. Валентин отклони поглед. Беше твърде изморен. Остави часовника върху нощното си шкафче.

— Не си ли любопитен? — попита го тя и се плъзна из стаята.

— За кое?

— Какво се обърка.

— Времето се обърка — отвърна той.

— Има време за всичко, което пожелаеш, Валентин.

Мадам Вилрой втренчи очи в него. Той бе повярвал на онова, което стаята му бе показала. Стаята на лъжите… или халюцинациите.

Мадам Вилрой прикри усмивката си с фината си ръка. Тя знаеше, че Валентин не бе ходил никъде. Той бе говорил с Виктория, бе облякъл смешния костюм, сетне бе влязъл в стаята. Там беше вдишал мъглата, бе заспал и бе сънувал чуден сън. Въображението му бе съчинило всичко — лалетата, Уилям, дори Виктория с книгата на мадам Вилрой. Когато се събуди, бе заварил Виктория там, където я бе оставил десет минути по-рано, въпреки чувството, че е преживял дълго приключение. Той бе убеден в онова, което тя му бе внушила. А стаята щеше да продължи да го мами, да го залъгва с всяко фантастично преживяване, което той щеше да измисли, докато постепенно го промени и от него остане единствено черупка, парцалена кукла. Той бе повярвал в лъжата с цялото си сърце. Защото го искаше.

По този начин мадам Вилрой се убеди в нещо, което вече знаеше за човешката природа — дори най-добрите лъжци могат да повярват лековерно в нещо, стига да го поискат достатъчно силно.

— Хм — рече си тя и облиза устни. Да, това беше интересно наблюдение. Но тя изпита нещо повече — удовлетворение. Защото бе избрала Валентин заради неговата слабост, която й позволяваше да го манипулира и да го наблюдава как се променя, как се оплита в мрежата на фалшивите си убеждения. Доставяше й удоволствие да го гледа как се изражда, как неспокойно се стрелкат очите му или как чупи с ръка часовника си. Също както Бел се измъчваше във ваната, както Кристиан страдаше от нерешителността си и както Виктория намираше оправдание за всичко. Или както Бисе предизвикваше всички.