Опасна дарба или поредният Фауст

Преди няколко дни мадам Вилрой подари на Валентин нова стая, както на всички останали. Отначало той реши, че тя ще иска нещо в замяна, както обикновено. Не и този път. Стаята беше подарък — без задна умисъл. Валентин си каза, че това е странно, но не искаше да мисли за мотивите на мадам Вилрой. Това беше трудна задача. Тя му каза, че стаята ще му помогне да издигне уменията си на по-високо ниво, но че трябва да бъде внимателен. Сподели всичко това с необичайно драматична нотка в гласа. Очите й блестяха, когато го прегърна и зашепна за важността на подаръка. След това отправи няколко твърде сериозни предупреждения — че понякога животът в стаята можел да му се стори сюрреалистичен, дори нереален, като сън. Но че той трябва да продължава, въпреки всичко, понеже стаята е подарък за най-талантливия от петимата. И никога да не поставя под въпрос какво може да му причини тя. Досега Валентин се бе страхувал да я използва.

Стаята имаше чисто бели стени, които приличаха на голи полета, покрити с прясно навалял сняг. Валентин влезе в празното помещение — едновременно истинско и нереално. Вътре нямаше друго, освен голям прозорец в средата на задната стена — с перфектна бяла дървена рамка, която го разделяше на четири равни квадрата. Разделеният на квадрати прозорец — единственият източник на светлина в обширното пусто пространство, му напомняше за необикновеното око на мадам Вилрой. Но беше различен. Някак успокояващ. Приличаше на прозорец в най-обикновен селски дом, а ако присвиете очи достатъчно силно, бихте могли да зърнете зад него слънчогледи и ограда от колове. Къщата би могла да бъде чудесно място, където да порасне едно дете, идеално място за изучаване.

Валентин се изправи до прозореца и се загледа навън, към високите дървета и люлката от автомобилна гума, закачена на един клон, към стръмния хълм. Почти чуваше песента на скалите. Той можеше да познае лъжата, когато я срещне. Сега беше различно или поне на него му се струваше така. Все пак, докато стоеше в стаята, усещаше мъчително главоболие. Това не е лъжа, рече си наум. Но със сигурност онова, което виждаше отвън, не беше тяхната улица в Ню Йорк.

Валентин опря пръст на стъклото. Мъглата се раздвижи и нахлу през прозореца. Зад нея Валентин зърна тухлени стени, но гледката се променяше. Когато се огледа наоколо, в стаята бе израсла гора, а вместо дъсчения под, под краката му имаше трева. Сега беше от другата страна на прозореца и надничаше в някаква колиба, на съвсем ново и различно място. Миг преди това все още бе в Ню Йорк, в стая с бели стени. В следващия можеше да се озове къде ли не, защото това бе прозорецът към света, всеки прозорец, съществувал някога, сега и в миналото. Той стисна юмруци и затвори очи. Когато ги отвори — отново, стаята бе бяла, както преди. Бе се върнал в нюйоркския апартамент и гледаше към слънчогледите и въображаемата ограда от другата страна на прозореца.

Обърна се и излезе, напълно убеден, че с помощта на стаята може да изкривява времето и пространството така, както старата дарба не му позволяваше. В момента, в който кракът му стъпи отвън, сякаш се блъсна в тухлен зид. Сякаш досега бе спал и изведнъж се събуди или пък внезапно излезе от мъглата. Вън всичко изглеждаше съвсем различно. Той се отърси от странното чувство и продължи. Тестът му бе успял. Страхуваше да не се разочарова, въпреки че мадам Вилрой му бе описала съвсем точно как функционира стаята. Бе му обяснила какво да направи, какво да донесе и какво да очаква. Но той смяташе, че предпазливостта никога не е излишна. Сега знаеше, че му трябват достоверни дрехи, за да направи нещо реално.