Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Застана пред прозореца и напила часовника в джоба на ризата си. Стаята отново се превърна в гора. Картината от другата страна на прозореца се смени с интериора на колибата. Валентин се пресегна и внимателно отвори прозореца. Стаята се изпълни със свеж въздух и миризми от друга епоха. Печен глиган. Сушен анасон и портокалови кори. Мокро кожено наметало, което съхне след дъжда. Валентин сложи крак на перваза и премина от другата страна. Когато стъпи оттатък, той се обърна и погледна през прозореца. Видя красива, естествена гора. От един клон подскочи катеричка, отрони се лист, който плавно падна на земята.
Валентин се разходи из колибата. Над огнището висеше обгоряло гърне, пълно с яхния. Видя дървен стол до малко писалище, върху което имаше недовършени писма. В началото на едно от тях той прочете: „15 юни 1599 г.“ Бръкна в джоба си и извади ръждясалия часовник. Време бе за беседа с един гений. Излезе от къщата и тръгна по пътеката, оградена с лалета, към кръчмата в Стратфорд-на-Ейвън.
За миг изпита странното чувство, че усеща присъствието на Виктория. В същото време тя седеше в дневната в Ню Йорк и се чудеше с какво се занимава Валентин цял ден. Той я усещаше. Виждаше я, тъй както понякога човек вижда в съня си отвъд реалността. Зачуди се на тази необикновена способност, не беше изпитвал подобно нещо досега. Но не му обърна повече внимание, просто реши, че това е част от силата на стаята. Подаръкът беше наистина невероятен. Трябваше да е истински. Валентин беше сигурен в това, защото той добре познаваше лъжата, а мадам Вилрой често повтаряше, че добрият лъжец не може да бъде излъган.
Виктория бе взела книгата от библиотеката, по чиито рафтове бяха подредени подвързани с кожа томчета — някои от които можеха да се видят във всяка библиотека по света, а други бяха твърде редки. Тя четеше „История на света. Недовършена работа“ — доста дебела книга. Валентин бе виждал мадам Вилрой да я прелиства от време на време. Намираше я за твърде затормозяваща на моменти, но заслужаваща внимание, заради цветистите анекдоти. Може би Виктория ги използваше в дебатите си.
В момента четеше следния пасаж:
Денят се оказа твърде скучен за мистър Шекспир. Сутринта почете малко, докато похапваше наденички и карамелизирана шунка, след което отиде на обичайната си разходка. В ранния следобед Уилям посети кръчмата на Джеймс Стафорд, чиято дъщеря Мелиса бе наказана да стои затворена в стаята си, защото бе позволила на Джон Хардинг да подържи ръката й. Причината за принудителната раздяла на двамата влюбени бе отколешната вражда на мистър Стафорд с бащата на Джон. Вслушвайки се в съвета на един свой млад познат, Уилям забърза към къщи, за да започне новата си пиеса — „Красивата дъщеря на кръчмаря и момчето, което се влюби в нея (въпреки съмнителната й репутация)“.
В мига, в който се наведе над рамото на Уилям и прошепна От това може да излезе нещо интересно, Валентин осъзна, че вероятно е променил хода на историята. Щом изрече думите, една част от него — онази в стаята при Виктория, видя какво бе прочела току-що и разбра, че той е отговорен за него. Всъщност искаше просто да подхване разговор. Бе седял доста време в бара, слушайки шегите на един стар пияница по адрес на Хардинг и твърде строгото му отношение към дъщеря му. Накрая събра смелост да се представи. Но веднага след това Уил се извини и хукна към къщи.
Валентин почувства внезапна болка в гърдите, сякаш сърцето му спря, а ритъмът на вселената изведнъж се смени. Побърза да затвори очи. Превъртя назад времето в кръчмата — Уилям отново седеше на бара, изплюваше бира в чашата си и отвръщаше поглед от стария пияница. Когато Валентин отвори очи, старецът повиши глас. Викаше нещо за „онзи тъпак Хардинг“. Този път Валентин не каза нищо.
В Ню Йорк Виктория не забеляза, че през секундата, в която примигна и отново отвори очи, текстът в книгата й бе коренно различен. Историята бе променена веднъж, сетне преправена наново, а Шекспир така и не написа онази пиеса. Валентин видя как това се случва, но не си зададе въпроса защо.
Той остана в кръчмата, без да се представи, докато не реши, че Уил трябва да се е прибрал. Избра да го посети у тях, преструвайки се, че е земевладелец от Оркни. Беше надвечер, когато пое по пътеката покрай лалетата. Откъсна едно, за да го подари на нежната домакиня, която бе зърнал. Сетне вдигна камъче и го запрати във водата на езерцето. Когато стигна до вратата, при третото почукване, чу „Идвам! Идвам!“ и ненадейно почувства удар в гърдите, който едва не го събори.