Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Направо профуча през дневната, където Виктория четеше. Втурна се в старата си стая, бръкна под леглото и извади мъжко балетно трико, което бе свил от салона за танци на Марлоу.
— Не мога да повярвам, че го правя — рече си, но облече трикото и извади бяла дантелена риза от гардероба. Облече я над трикото и завърза на кръста бежовия копринен шал, който бе взел от стаята на Бел. Огледа се набързо в огледалото и установи, че изглежда комично. Ще трябва да се престори на безделник или на селския идиот. По пътя към стаята с прозореца бе тъй зает да оправя шала, който постоянно се развързваше, че не забеляза Виктория, която го причакваше в коридора.
— Къде отиваш? — попита го тя. — И какво си облякъл?
— Нямам време за обяснения, Вик. Трябва да свърша нещо.
Виктория го последва, ускорявайки ход, когато той забърза.
Валентин се обръщаше постоянно назад. Усещаше как тя се мъчи да прочете мислите му и се стараеше да се отърве от нея.
— Връщаш се в миналото — рече тя. Сетне замълча. Валентин се опита да заключи мислите си, но тя беше много бърза. — Стаята, която Вилрой ти подари — тя го прави, нали? Откъде си сигурен, че ще се получи? Кога ще се върнеш? Мадам Вилрой знае ли какво се каниш да направиш?
Той стигна до вратата, а тя го следваше неотлъчно.
— Вземи ме със себе си! — извика след него. — И аз искам да пътувам в миналото, Валентин. Вземи ме.
— Какво? — той се обърна рязко.
— Знам какво правиш, Валентин. Този абсурден костюм трябва да мине за тоалет от Средните векове или Ренесанса, нали? Първо на първо, в него има поне десет сбъркани неща. И второ — мен не можеш да ме излъжеш. Вярвам, че има само един човек от онова време, който би искал да посетиш.
— Всъщност са поне милион.
— Мислиш си, че можеш да срещнеш Шекспир. И съм готова да се обзаложа, че си бил тъй глупав, че да избереш време, в което вече е станал известен.
— Трябва да го направя. Умирам си да разбера дали е вярно — дали наистина си е присвоил заслугите за написаното от Марлоу.
— И какво значение има това?
— За мен има голямо значение, разбра ли? А сега просто се махай.
— Няма. Искам да дойда и аз.
— Защо?
— Ние не сме единствените, които са имали гувернантка. Има още хиляди като нас. И то прочути хора.
— Откъде знаеш?
— Аз знам много неща, които ти не знаеш.
— Изброй пет.
— Теорията на Великото обединение, данъчните закони, бинарната система, столицата на Азербайджан и устройството на трактора.
— Е, добре, хубаво, кой още е имал гувернантка като нашата?
— Кралицата.
— Наистина ли?
Виктория кимна въодушевено.
— Дори да е така, как ще се срещнеш с нея? Та тя е кралица.
— Нямам намерение да се срещам с нея, глупчо. Искам да се срещна с гувернантката.
— И защо смяташ, че тя ще ти каже нещо?
— Защото ще имам с какво да я шантажирам. Ще знам бъдещето й.
— А тя няма ли да знае собственото си бъдеще?
— Никой не може да пътува в бъдещето, Валентин.
Валентин се разсмя и рече:
— Колко жалко, защото и аз знам нещо, което ти не знаеш.
— И какво е то?
— Че ти няма да дойдеш с мен.
Виктория продължи да говори, но Валентин не й обърна никакво внимание и замижа. Гласът й изведнъж заглъхна. Когато отвори очи, стоеше сам пред вратата. Виктория все още четеше в дневната. Беше върнал времето назад, до момента, преди да привлече вниманието й. За секунда Валентин си позволи да поразмишлява върху факта, че когато използваше старата си дарба да връща времето, се чувстваше много по-различно отколкото, когато използваше стаята — и не ставаше въпрос единствено за мащаб, а за съвършено ново изживяване. Потисна тези мисли, обърна се и влезе в стаята. Дори за миг не бе обмислил възможността стаята да е номер, трик, опит на Вилрой да поквари ума му, сън или халюцинация. В мига, в който стъпи вътре, завладя го някакво мъгливо чувство и част от него сякаш заспа отново.