Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Чарлс се изкашля, очите му бяха съсредоточени в някаква точка в другия край на стаята, после започна механично да разказва историята с ключа за апартамента, колата в канавката, маслините и брашното. Зимното слънце падаше под ъгъл в стаята и придаваше на всичко застинал и изключително ясно очертан вид. Нищо не изглеждаше истинско, стори ми се, че гледам някакъв объркан филм от средата. Нищо не схващах. По някаква причина затворническите вицове на Бъни ме бяха изнервили, въпреки че той ги разказваше често още през есента. Тогава, както и сега, те бяха посрещани с напрегната тишина, но пък вицовете си бяха тъпи и лоши. Винаги съм си мислел, че причината да ги разказва се крие в сборника с брадати адвокатски вицове, който държеше в стаята си, на лавицата с автобиографията на Боб Хоуп, романите за Фу Манчу и „Мъже на мисълта и делото“.
— Защо не се обадихте на мен — озадачено и леко обидено попита Джулиан, когато Чарлс свърши да разказва.
— Изобщо не се сетихме — каза Камила.
Джулиан се разсмя и цитира афоризъм от Ксенофонт, в който се разказваше за палатки, войници и близостта на врага, но чиято поука бе свързана с това, че в трудни времена човек трябва да разчита за помощ на своите хора.
След часовете се прибрах вкъщи сам, душата ми тънеше в смут и бъркотия. Мислите ми бяха толкова противоречиви и тревожни, че не успявах да разсъждавам, само глупаво се чудех на случващото се около мен. Остатъкът от деня бе свободен от занятия, но идеята да се прибера в стаята си ми бе непоносима. Отидох в Централната сграда и преседях четиридесет и пет минути в едно кресло до прозореца. Дали да не отида в библиотеката? Да взема колата на Хенри, която все още бе при мен и да отпраша към града, да проверя дали няма ранна следобедна прожекция в киното? Дали да не поискам валиум от Джуди Пуви?
Реших, че последното ще бъде необходимо условие за всякакъв по-нататъшен план. Влязох в „Монмът хаус“ и се качих до стаята на Джуди, на вратата й обаче открих бележка, написана със златист маркер „Бет, ела в Манчестър да обядваш с мен и Трейси. До единадесет съм в магазина за костюми. Дж.“
Стоях и се взирах във вратата на Джуди, която бе украсена със снимки от автомобилни катастрофи, зловещи заглавия, изрязани от „Уикли уърлд нюз“, а на дръжката висеше на примка гола кукла Барби. Беше станало един часа. Тръгнах към чисто бялата си врата в дъното на коридора, тя бе единствената на етажа, която не бе покрита с религиозни брошури, плакати на „Флештоунс“, самоубийствени епитети от Арто̀96. Чудех се как тези хора успяват да сложат всичките тези глупости на вратите си и защо го правеха.
Легнах на леглото и се загледах в тавана, опитвах се да отгатна кога ще се върне Джуди, опитвах се да измисля какво да правя през това време, тогава се почука на вратата.
Беше Хенри. Отворих вратата малко по-широко, взрях се в него, но не казах нищо.
Той ме изгледа със съсредоточено и търпеливо безразличие. Очите му не трепваха, беше спокоен, под мишницата си стискаше книга.
— Здравей — поздрави той.
Последва още една пауза, по-дълга от предишната.
— Здрасти — отвърнах след известно време.
— Как си?
— Добре.
— Хубаво.
Пак мълчание.
— Ще излизаш ли някъде следобеда? — попита вежливо.
— Не — отвърнах слисано.
— Би ли се разходил с мен?
Взех си палтото.
След като напуснахме очертанията на Хампдън, свърнахме от главната магистрала и поехме по насипан с чакъл път, който никога не бях виждал.
— Къде отиваме? — казах доста неспокоен.
— Казах си, че можем да отидем и разгледаме разпродажбата на Олд Куори Роуд — невъзмутимо отвърна Хенри.
Никога в живота си не съм бил толкова изненадан, както когато след около час пътят ни изведе пред огромна къща, пред която имаше надпис „РАЗПРОДАЖБА“.
Къщата бе великолепна, но разпродажбата не предлагаше кой знае какво: един роял, върху който бяха наредени напукани сребърни порцеланови фигури, огромен часовник с махало, няколко кутии, пълни с плочи, кухненски прибори, играчки и няколко тапицирани стола, изподрани от котки. Всичко бе разположено в гаража.
Разглеждах купчина със стари партитури и не изпусках Хенри от погледа си. Той равнодушно разгледа среброто, изсвири вяло с една ръка няколко такта от „Мечтание“ на Шуман, отвори вратата на часовника и разгледа механизма му, дълго си бъбри с племенницата на собственика, която току-що се бе появила от голямата къща, за това кога е подходящото време да се садят луковиците на лалетата. Прехвърлих се на фигурките и плочите. Хенри купи градинарска мотика за двадесет и пет цента.