Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Малко.
— Разказва ли ти за Рим? — попита Бъни и ме погледна очаквателно.
— Не много.
— Обясни ли ти защо си е тръгнал по-рано?
Най-сетне, рекох си, най-сетне ще стигна до дъното на цялата история.
— Не, всъщност почти нищо не ми е разказвал — което си беше самата истина. — Разбрах, че си е тръгнал по-рано, едва когато се появи тук. Но тогава не знаех къде си ти. Една вечер го попитах и ми каза, че си останал там. Това е всичко.
Бъни отегчено отхапа от чийзкейка.
— Каза ли защо е тръгнал?
— Не.
Когато Бъни не отговори нищо, добавих:
— Било е заради парите, нали?
— Така ли каза?
— Не.
Бъни отново замълча.
— Но спомена, че си разполагал с малко пари, че е трябвало да плати наема, такива неща. Нали така?
Бъни, с пълна уста, махна презрително с ръка.
— Тоя Хенри. Обичам го, ти го обичаш, но да си остане между нас, има си еврейска жилка.
— Какво? — изненадах се.
Току-що бе натъпкал в устата си ново парче, та мина известно време, преди да ми отговори.
— Никога не съм чувал човек да се оплаква толкова много, че е помогнал на другар. От мен да го знаеш, той се страхува хората да не се възползват от него.
— Какво искаш да кажеш?
Бъни преглътна.
— Искам да кажа, че когато е бил малък някой вероятно му е казал „Синко, имаш купища пари и някой ден хората ще се опитат да ти ги измъкнат.“ — Косата му бе паднала над едното му око и като стар морски капитан той присвиваше другото към мен. — Не става въпрос за парите, разбираш ли? Той самият не се нуждае от тях, въпрос на принцип е. Иска да знае, че хората не го харесват заради парите му, а заради самия него.
Изненадах се от това обяснение, то изобщо не отговаряше на честата и, според мен, прекомерна разточителност на Хенри.
— Значи не става въпрос за пари? — попитах накрая.
— Не.
— Тогава за какво, ако не възразяваш, че питам?
Бъни се наведе напред, лицето му бе замислено и за един кратък миг непресторено. Мислех, че когато отново си отвори устата, ще обясни честно всичко, но той се изкашля и ме попита дали имам нещо против да му направя кафе.
Същата вечер лежах в леглото и четях някакъв гръцки текст. Сепнах се от внезапен проблясък на паметта, сякаш някой бе насочил в лицето ми силна светлина. Аржентина. Думата не бе загубила способността си да ме стряска и благодарение на незнанието ми за нейното фактическо положение на глобуса, бе придобила свой собствен живот. В началото беше твърдото Ар, което извикваше представи за злато, идоли, изчезнали градове в джунглата, водещи на свой ред към прошепнатото и злокобно Жен, последвано от яркото и любопитно Тина в края. Пълна глупост, разбира се, но по някакъв неясен начин самото име, един от малкото ми известни сигурни факти, ми се струваше като криптограма или следа. Не това обаче ме накара да се изправя внезапно в леглото, а осъзнаването на часа; погледнах часовника си, беше девет и двадесет. Значи вече са на самолета (дали са се качили?) и летят през тъмното небе към екзотичната Аржентина от моето въображение.
Оставих книгата, станах и седнах на стола до прозореца. През остатъка от нощта не свърших нищо.
Почивните дни се изтъркаляха както обикновено. За мен те бяха изпълнени с учене по гръцки, самотно хранене в столовата и още размишления над загадката в стаята ми. Бях наскърбен, липсваха ми повече, отколкото исках да призная. Освен това Бъни се държеше необичайно. През този уикенд го видях няколко пъти, беше с Марион и приятелките й, говореше важно, а те го зяпаха с овче благоговение (повечето учеха начална педагогика и предполагам, че го смятаха за страшно начетен, след като учеше гръцки и носеше малки очила с телени рамки.) Веднъж го видях със стария му приятел Клоук Рейбърн. Не познавах добре Клоук и се поколебах дали да спра да ги поздравя.
С изострено любопитство очаквах часа по гръцки в понеделник. Събудих се в шест сутринта. Не исках да отида прекалено рано и преседях доста време в стаята си напълно облечен. С известен трепет погледнах часовника си и разбрах, че трябва да побързам, ако не искам да закъснея. Грабнах книгите и изхвърчах, на половината път за Лицея се усетих, че тичам и си наложих да забавя ход.
Бях се успокоил, когато отворих задната врата. Бавно се изкачих по стълбите, краката ми се движеха, но съзнанието ми бе празно — чувствах се като дете в коледната сутрин, когато след нощта на нечовешко вълнение слизах в коридора и заставах пред вратата, зад която се криеха подаръците ми — държах се сякаш денят не беше нищо особено, сякаш цялото ми желание бе изчезнало.