Хартиени градове

— Честно казано — каза Гас, — така и не разбирах защо го прави. А ние го правим заради самото приключение. За кеф. Всъщност изглеждаше доста депресирана през повечето време.

Исках да не спира да говори, защото си мислех, че всяка негова дума може да ми помогне да я разбера. Но точно тогава Лейси стана и ритна стола зад себе си.

— И как така не ви мина през ума да я питате какво я депресира, защо е такава? И защо обикаля из тези шибани места? Как така това никога не ви е минало през ума? И никога не ви е притеснило?

Беше застанала права пред него, викаше, той също стана. Беше много по-висок от нея. И тогава Дърводелеца каза:

— Някой да успокои тая кучка!

— Е т’ва не биваше да го казваш — изрева Бен и преди да се усетя какво става, Бен измлати Дърводелеца, оня падна от стола на земята и си удари рамото. Бен седна върху него и започна да удря с ярост по маската му.

— НЕ ТЯ Е КУЧКАТА, НЕЕЕ! ТИ СИ КУЧКА, КУЧКО! — и не спираше да го удря. Аз хукнах, хванах едната ръка на Бен, Рейдар хвана другата и го издърпахме, но той не спираше да вика.

— Имам толкова много ярост в мен. Много ми е гот да го млатя тоя! Пуснете ме да го довърша!

— Бен — казах внимателно, звучах като майка ми. — Бен, спокойно, всичко е наред. Разбраха те.

Гас и Асото вдигнаха Дърводелеца и Гас каза:

— Ние изчезваме от тука, О.К.? Всичко тук е на ваше разположение.

Асото взе фотоапарата и се изнизаха през задната врата. Лейси започна да ми обяснява откъде познавала Гас, как завършвал вече, когато… Не я слушах, това нямаше никакво значение.

Рейдар знаеше какво има значение. Той се върна на бюрото с календара, очите му бяха на два-три сантиметра от хартията.

— Мисля, че нищо не е писано на страницата на месец май. Хартията е доста тънка, но не се виждат никакви следи от писано. Но не мога да съм сигурен.

После се отдалечи и започна да търси. Лейси и Бен се мушнаха през ТРОЛ ВХОДА и светлината от фенерчетата им изчезна в тунела, а аз стоях в средата на офиса и се опитвах да си я представя. Мислех си как е следвала тези момчета, четири години по-големи от нея, как е влизала в тези запуснати места. Дотук нищо необичайно. Тази Марго познавах добре. Но после влиза в сградата и вече не е Марго, която познавах. И докато всички обикалят насам-натам и разглеждат, и правят снимки, Марго сяда на пода и пише.

— Кю, намерихме нещо — извика Бен от другата стая.

Избърсах потта от челото си с ръкави и се облегнах на бюрото на Марго, за да стана. Минах през стаята, после през ТРОЛ ВХОДА и тръгнах към трите светещи фенерчета, които осветяваха стената над навития мокет.

— Виж — каза Бен и с лъча от фенера нарисува квадрат на стената. — Тези дупки, за които каза.

— Какво за тях?

— Сигурно си е слагала някакви бележки. Може би картички или снимки. Погледни разстоянието между тях. И вероятно ги е взела със себе си — обясни Бен.