Хартиени градове

Разпознах Колиер Фармс само защото бях станал експерт по трудни за разпознаване мръсни разбити пътища. Но Колиер Фармс не беше като предишните. Беше обрасло така, сякаш е било изоставено преди петдесет години. Не знам дали беше по-старо от останалите, или заради влажната почва, но всичко бе расло с такава бясна скорост, че веднага след като завих, шосето стана непроходимо. Между пукнатините на асфалта бяха избуяли храсти от дива калина, даже цъфтяха по целия път напред.

Излязох от колата и тръгнах пеша. Бодилите, драките на храстите, тревите жилеха и деряха кожата ми, а кецовете ми затъваха в кал, която с всяка крачка ставаше все по-дълбока и лепкава. И все пак продължих да се надявам, че си е вдигнала палатка на някое по-високо местенце, някъде над буренищата, поне на метър над калта. Вървях бавно, защото знаех, че има какво да се види, имаше много повече места за криене, и най-вече защото имаше директна връзка с минимола. Калта беше дълбока и лепкава. Трябваше често да спирам. И докато бавно напредвах, оглеждах внимателно, проверявах всяко едно възможно място, достатъчно голямо да побере човек. В края на улицата сред калта забелязах синьо-бял кашон. В първия момент ми заприлича на кашона от енергийни блокчета, който бях намерил в минимола. Не, беше съвсем обикновен, прогнил кашон от бира. Тръгнах към минивана, качих се и подкарах към следващото място. Логън Пайнс, далеч на север.

Отне ми час да стигна до там. Беше почти до Национален парк Оскала, далеч извън обсега на метролиниите на Орландо. Оставаха ми няколко километра, когато Бен се обади.

— Какво става?

— Пак ли обикаляш из хартиените градове? — попита той.

— Наближавам последния от тези, за които знам. Нищо ново дотук.

— Слушай сега. Родителите на Рейдар заминаха по доста спешна работа.

— Наред ли е всичко? Да не се е случило нещо? — попитах. Знаех, че бабата и дядото на Бен са доста възрастни, живееха в старчески дом в Маями.

— Да. Обаче нали знаеш оня стария пич в Питсбърг, който има втората по големина колекция на Дядо Коледа в черен вариант?

— Е, и?

— Взел, че пукнал.

— Сериозно ли?

— Копеле, никога не се шегувам, когато става дума за кончината на колекционери на Дядо Коледа в черен вариант. Имал аневризъм. И така, родителите на Рейдар заминали със самолета за Пенсилвания, за да се опитат да купят цялата му колекция. И сме поканили няколко души на гости.

— Сме?

— Ти, аз и Рейдар. Ние сме домакини.

— Не знам.

Последва кратка пауза и после Бен каза (използва пълното ми име):

— Куентин, знам, че искаш да я намериш. Знам, че тя е най-важното нещо в живота ти. И това е хубаво. Но завършваме след около три седмици. Не искам да се отказваш да я търсиш. Искам, даже те моля, да дойдеш на парти с двамата си най-добри приятели, които те познават от десет години, половината от живота ти. Моля те да дойдеш и да прекараш три часа с нас, да пиеш сладникави вина, понеже всички знаем какво красиво и нежно момиче си, и после до два-три часа да повръщаш през носа си гореспоменатите сладки вина. След което може пак да се върнеш към проекта „Да разгледаме и този изоставен строителен обект“.