Дни на кръв и звездна светлина

Доскоро Баст имаше вид на египетска богиня котка: крехки човешки форми, високи гърди и котешка глава с прекомерно големи щръкнали уши; Кару запази, доколкото беше по силите ѝ, котешкия образ, но по настояване на Тиаго пожертва повечето човешки черти. Новото тяло беше цялото изплетено от гладки мускули, не толкова едро като на повечето воини, затова пък с неподражаема ловкост и бързина. Ръцете и горната част на торса оставаха човешки, за да може да борави с различни оръжия, защото Баст беше добър стрелец с лък, хълбоците обаче бяха на леопард, пригодени за висок пружиниращ отскок. Не липсваха, разбира се, и толкова съществените криле – разперени, те покриваха по-голяма част от пода. Кару изпита облекчение, че това не е сред най-чудовищните ѝ създания – главно заради Зузана и Мик, но и, съвсем неочаквано, заради Баст също.

Душата на Баст, както установи, се отличаваше с деликатна красота и изобщо не подхождаше на воин. Кару за кратко се замисли какъв ли живот щеше да има тя в един по-различен свят. Е, каза си, щом Баст отвори очи, вече и двете нямаше как да го разберат.

Зузана тихо ахна. Мик само гледаше втренчено.

Баст вдигна глава, очите ѝ се разшириха при вида на непознатите човешки същества, но не каза нищо. Цялото ѝ внимание беше насочено към новото тяло. Изпробва крайниците с леки движения, преди да се надигне колебливо и да установи, че на мястото на дланите и стъпалата сега има лапи.

– Всичко наред ли е? – попита Кару.

Жената воин кимна и протегна гъвкавия си гръб в цялата му дължина. Движенията бяха несъмнено котешки; малко ѝ оставаше досущ да заприлича на котка, която пристъпва по перваза.

– Добре свършена работа – каза тя и гласът ѝ прозвуча като мъркане в чисто новото гърло. – Благодаря ти.

Нещо стегна гърдите на Кару. Нито един от останалите не ѝ беше благодарил досега.

– За нищо – отвърна. – Искаш ли да ти помогна да слезеш по стълбите?

Баст отново поклати глава.

– Едва ли ще се наложи. – После пак се протегна. – Както казах, добре си се справила.

И отново това присвиване в гърдите на Кару. Похвала. Чак изглеждаше нелепо да се чувства толкова благодарна заради няколко прости думи. Когато

вратата се затвори зад Баст, тя се обърна към приятелите си.

– Е – пръв се обади Мик, отпускайки се на лакът върху леглото, а очите му гледаха лениво с привидно хладнокръвие. – Това изобщо не беше откачено.

– Така ли? – Кару се отпусна върху стола и разтърка лице. – Изглежда, съм загубила представа кое е откачено и кое – не, но според мен това си беше поне малко странно.

– Хайде пак! – намеси се Зузана.

– Какво? – Кару отпусна ръце и погледна приятелката си.

Изражението на Зузана преливаше от възторг.

– Хайде пак, хайде пак. – Тя се друсаше на леглото като малко дете и пляскаше настоятелно с ръце. – Аз кога ще мога да го правя? Ти ще ме научиш, нали? Естествено, че ще ме научиш! Ето защо си ме довела тук.