Дни на кръв и звездна светлина

Не отне много време двамата да я забележат. Сигурно беше единственото, което се движи по склона под крепостта. Все още бяха твърде далече, за да ги види ясно, но до нея стигна вик, който я накара да се закове на място, сякаш се е ударила в стена. Разнесе се над скалите и сипея, изкрещян с пълно гърло, но издаващ немощ.

Гласът.

Просто не може да е истина. Въпреки това чу ясно "Кару!", а гласът принадлежеше на Зузана и тя си даде сметка, че "възможно" и "невъзможно" са в най-добрия случай приблизителни категории. "Божичко, само това не", молеше се тя, докато се взираше втренчено в двете фигури. Пред очите ѝ изникна нещо, което най-малко бе очаквала да види: Зузана и Мик, тук.

Само не те, само не тук.

Но как?! Как?!

Всъщност сега това имаше ли някакво значение? Те бяха тук и ги грозеше опасност – от топлинен удар, от химерите... Сърцето на Кару блъскаше и набъбваше в гърдите ѝ от паника, от... радост... от още по-силна паника и още по-голяма радост, както и в пристъп на гняв – какво си въобразяваха те?! – а после от нежност, удивление. Очите ѝ бяха пълни с влага, когато се откъсна от земята и полетя надолу към тях, за да ги притисне в толкова силна прегръдка, че имаше опасност да довърши започнатото от жегата.

Наистина бяха те. Дръпна се за кратко да ги огледа. Зузана се беше свлякла на земята, изтощена и облекчена. Следите от сълзи се открояваха върху зачервените ѝ страни, а тя се смееше през плач и стискаше ръцете на Кару със силата на менгеме – право върху още пресните синини, което накара Кару да изохка.

– Божичко, Кару – дрезгаво възкликна Зузана, а гласът ѝ премина в плач. – Защо точно в тая откачена пустиня? Не можеше ли да е Париж, или поне нещо от този род?

Кару също се смееше през сълзи, Мик обаче нито плачеше, нито се смееше. Той внимателно постави ръка върху гърба на Кару, а гласът му беше напрегнат и загрижен.

– Можехме да умрем – каза и момичетата внезапно утихнаха. – За нищо на света не трябваше да се съгласявам с това.

След миг Кару го подкрепи.

– Така е, наистина не е трябвало. – Тя погледна с нови очи пустинния пейзаж и си представи какво е да изминеш цялото това разстояние пеша. – Какво, за бога, сте си наумили?

– Моля?! – Мик се втренчи в нея, после погледна Зузана и пак Кару. – Значи ти не си искала да идваме?

Кару се стъписа.

– Разбира се, че не. Аз никога... Боже. Как изобщо ме открихте?

– Как ли?! – Мик сякаш рухна от безсилие. – Зузе разгада твоята гатанка, ето как!

Гатанка?!

– Каква гатанка?

– Гатанката – обади се Зузана. – Жрица в пясъчен замък, в земя на прах и звездна светлина.

Кару примигна недоумяващо насреща ѝ. Помнеше този имейл: тъкмо беше превела химерите през портала, настани ги в казбата и отиде до Уарзазат да купи материал за Айджар.