Дни на кръв и звездна светлина

Дъхът на Кару секна.

Зад нея Зузана изпищя.

Зири беше пребледнял като платно и Кару първо това забеляза, но всичко останало... беше много объркано; той беше пребледнял, но също така и някак сив, пепелно сив – брадичката му, устата... Устните бяха черни, прашни и покрити с кора, но дори това не беше най-страшното. Очите на Кару се плъзнаха встрани, загубиха фокус, но тя отново се насили да върне погледа си върху Зири.

Какво бяха сторили с него?!

Естествено. Разбира се, че точно това ще му причинят. Насекли са го така, както той е обезобразявал техните мъртъвци; но все пак е още жив, макар и белязан с тази зловеща усмивка. Той е... накълцан. Кървящ, пребледнял от болката и загубата на кръв. Търсеше я с поглед, очите му я откриха и се забиха право в нея – прорязаха я като удар с камшик. Когато погледите им се срещнаха, тя разтвори широко очи, докато той се опитваше да ѝ разкаже всичко само с поглед, но тя не можа да го разбере – думите липсваха, имаше само някаква неистова настойчивост.

После той залитна напред и Тиаго го подхвана, твърде късно – един от дългите му рогове се блъсна в плочника и върхът му се откърши с пукот, подобен на изстрел. Тен се хвърли напред и го хвана от другата страна, а той увисна безжизнен между двамата. Така го вдигнаха и го отнесоха. Кару грабна парчето от счупения рог – сама не знаеше защо – и тръгна с бързи ситни крачки подир тях, давайки знак на Зузана и Мик да я следват.

– Чакайте – каза, когато Тиаго и Тен стигнаха вратата на спалното помещение на войниците. – Занесете го в моята стая. Мисля... мисля, че ще мога да го излекувам.

Тиаго кимна и смени посоката. Тен го последва. Докато вървеше подире им, Кару почувства внезапно изтръпване в тила и се обърна. Огледа покритата с дребен чакъл пътека. Стената отзад беше висока, над нея ярко светеха звездите – нищо повече.

Тя се обърна и забърза по пътеката.