Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
– Значи така сте ме открили?! О, Зузе, толкова съжалявам! Изобщо не исках да идваш тук. Не съм и помислила...
– Я стига, сигурно се занасяш! – Мик стисна главата си с ръце и ѝ обърна гръб. – Стигнахме до самия пъп на нищото, а ти дори не ни искаш тук!
Зузана оклюма. Кару се почувства ужасно.
– Не че не ви искам! – Тя отново притисна приятелката си в силна прегръдка. – Искам ви, разбира се. Толкова много. Просто... никога не бих ви въвлякла в... това. – И тя посочи с жест към казбата.
– А какво е това? – попита Зузана. – Кару, какво правиш на място като това?
Кару отвори уста, затвори я и пак я отвори, също като риба на сухо. Най-накрая успя да проговори.
– Дълга история.
– Тогава може да почака – твърдо отсече Мик. Кару никога не го беше виждала ядосан, но сега кипеше от гняв, присвил обвинително очи. – А сега, ако е възможно, да я скрием от това слънце.
– Разбира се. – Кару дълбоко си пое дъх. – Хайде.
Тя нарами едната от раниците и помъкна другата след себе си. Мик помагаше на Зузана да се изкатери по сипея. Кару не ги поведе по околния път към хамбара, а тръгна право към главната порта. Двамата замръзнаха на прага с ококорени очи.
Кару за пореден път видя всичко с нови очи, опитвайки се да си представи как изглеждат тези създания на хората.
Тиаго изглеждаше вглъбен, Тен стоеше плътно зад него. Докато него можеха и да го сбъркат с човешко същество, Тен беше съвсем друго нещо – с тази вълча глава и по животински превити рамене. Останалите в двора също представляваха ужасяваща гледка: воини, събрани в сводестата галерия, на двора и даже по покривите, замрели в неестествени пози; само тук-там помръдваше някоя опашка или потрепваше крило. Чудовищни размери, множеството и различните немигащи очи. Рейзър, застанал опасно близо, стрелкащ змийски език. Кару усети как леко се повдига на пръсти, готова светкавично да реагира, ако той се хвърли напред.
Гласът на Мик приличаше повече на дрезгав шепот.
– Хайде разкарай това от пътя ми, за да си отдъхна. Кару, приятелите ти не се канят да ни изядат, нали?
"Не – каза си наум Кару. – Няма да го направят." После прошепна в отговор:
– Не ми се вярва. Но и ти опитай да не изглеждаш като деликатес, става ли?
В отговор беше възнаградена със сърдито сумтене от страна на Зузана.
– Това вече е проблем, като се има предвид колко неустоимо сладки сме. – И след малко, вече разтревожено: – Я чакай. Те не разбират чешки, нали?
– Точно така. – През цялото време Кару не сваляше поглед от Тиаго, а той – от нея. Вонята от ямата изпълваше въздуха и точно в този миг кошмарната нереалност на нейния живот тук изчезна като на магия и всичко стана действително. Това беше нейният живот, а не някакъв мрачен сън, от който рано или късно ще се събуди; не някакво чистилище, а реален живот в един истински свят – светове – където току-що попаднаха и нейните приятели, така че това се превръщаше и в техен живот.
Точно в това беше разликата.
– Тези хора са мои гости – каза тя и усети как думите ѝ идват от някаква желязна сърцевина в нея, която само допреди час не съществуваше. Не говореше високо, но в гласа ѝ беше настъпила решителна промяна. Идващ от същата тази желязна сърцевина, той беше добил тежест и категоричност; вече не се силеше да убеждава, не звучеше отчаяно или сприхаво. Той просто беше. Тя доближи Вълка, пристъпи много по-близо, отколкото си беше позволявала друг път. Насили се да прекрачи в неприкосновеното му пространство, така както той постъпваше с нея, вирна глава и каза:
– Техният живот не е някакъв лукс. Това са мои приятели и аз мога да им се доверя.
– Разбира се – отвърна той усмихнат, съвършеният джентълмен. – Това променя всичко. – После кимна към Мик и Зузана и дори ги приветства, но в усмивката му нещо не беше както трябва. Сякаш я беше научил по книга.
45.
МЪРТВИ
– Какво беше това?! – прошушна Зузана, когато Кару изведе двамата с Мик от вътрешния двор, по-далече от насъбралите се там чудовища. – Тоя новият ъпгрейд ли ти е?
Смехът на Кару прозвуча така, сякаш се дави.
– Божичко – простена, когато успя да си поеме дъх. – Сега всеки път, като го видя, все за това ще се сещам. Внимавай къде стъпваш!
Вече вървяха по осеяна с отломки пътека и Мик придържаше Зузана за лакътя, докато търсеха проход през развалините на порутена стена. Зузана се озърташе на всички страни. Отдалече казбата изглеждаше царствено като някакъв необикновен пясъчен замък, отвътре обаче се виждаше, че е доста запусната. Освен това бе и опасна – Зузана прескочи голяма греда, настръхнала от забитите в нея едри ръждиви пирони, и заобиколи по края зейнала дупка. На всичкото отгоре миришеше лошо, на урина и даже на нещо още по-гнусно. Що за воня беше това? И защо изобщо Кару живееше тук? Пък и тия създания... Приличаха донякъде на рисунките на нейната приятелка, но не бяха съвсем същите. Видяха ѝ се много по-грамадни и чудати, отколкото изобщо някога можеше да си представи.