Забравената градина

— Тук пише всичко — подаде й мъжът някакъв лист. — Работодателят ми поиска и получи опекунство над тази малолетна. — Той се обърна към Елайза и трепна почти недоловимо при вида на необичайното й облекло. — Да тръгваме, госпожице. Задава се буря, а ни чака дълъг път.

Елайза взе решение за част от секундата. Нищо че никога не беше чувала за Лайнъс Монтраше от имението „Блакхърст“. Нищо че нямаше представа дали този господин Нютън казва истината. Нищо че мама категорично отказваше да говори за семейството си и че на лицето й се спускаше тъмна сянка, когато Елайза я притискаше да разказва. Всичко беше за предпочитане пред приюта. А ако приемеше историята на този мъж, ако избягаше от лапите на госпожиците Стърджън, ако се сбогуваше завинаги със семейство Суиндъл и със студената и самотна таванска стаичка в къщата им, Елайза щеше да се спаси — както би се спасила и ако беше успяла да се отскубне и да хукне към вратата.

Забърза към господин Нютън, застана зад покритата му с наметката ръка и скришом огледа лицето му. Отблизо не изглеждаше толкова едър, колкото й се стори на входа. Тялото му беше като буре, беше среден на ръст. Кожата му беше румена, а под черния му цилиндър Елайза видя да стърчи малко коса, която годините бяха направили от кестенява — бяла.

Докато госпожиците Стърджън разглеждаха заповедта за опекунство, госпожа Суиндъл най-сетне се окопити. Пристъпи напред и изпъна тънкия си възлест пръст към гърдите на господин Нютън, натъртвайки на всяка своя дума.

— Това е само един номер, а вие, господине, сте шут — поклати глава тя. — Не знам какво искате от момичето, макар съвсем ясно да си представям, обаче няма да я откраднете от мен с подлите си лъжи.

— Госпожо, уверявам ви, че няма никакви подли лъжи — заяви господин Нютън и преглътна с доста видимо недоволство.

— Амииии!? — отскочиха нагоре очите й, а устните й се разтегнаха в слюнчеста усмивка. — Това са лъжи, пълни лъжи, а той е противен лъжец. Това момиче няма семейство, сирак е. Сирак. Освен това е моя и мога да правя с нея каквото си поискам. — Устната й се закриви победоносно, когато госпожа Суиндъл се добра до позиция, която смяташе за необорима. — Оставиха ми я след смъртта на майка й, понеже нямаше къде другаде да отиде. Познавам я от тринайсет години и през това време никой не е споменавал за никакво семейство. Този човек е мошеник.

Елайза вдигна поглед към господин Нютън, който изпусна кратка въздишка и изви вежди.

— Макар да съм леко изненадан, че майката на госпожица Елайза не е разкрила подробностите за съществуването на семейството си, това не променя факта, че такова семейство има. — Той кимна на възрастната госпожица Стърджън. — Пише го в документите. — Излезе навън и отвори широко вратата на каретата. — Госпожице Елайза? — подкани я той и й даде да разбере, че трябва да се качи.