За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Асансьорът ме качи на 98-и и след малко вече бях в самото начало на известната търговска улица. Беше единайсет и по бързото увеличаване на навалицата със закъснение се досетих, че е събота. Да излезеш на „Индиго Драйв“ е въпрос на чест за живеещите под стотния етаж. В оригиналния „Мегамол“ сдвоеният 94/95-и е възможно най-престижната търговска зона, може би защото се намира в самото сърце на въздушния кораб. Дълги редици бижутерийни магазинчета украсяват естакадите с основните магазини, симпатични малки кафета и ресторанти, без нито един бар наоколо. Макар най-скъпите бутици отдавна да се бяха изнесли над 130-и, „Индиго Драйв“ си беше все тук. Това бе най-доброто място за пазар, без да се налага да ти издават пропуск за по-горните етажи, а и стоките бяха далеч по-евтини. За хората от 70-и до 120-и „Индиго Драйв“ бе единственото мислимо място за сериозен пазар.
Шлях се по главната улица близо час, оглеждах се за момичетата, но най-вече се наслаждавах на това, че никой не се опитва да ме застреля. Познах някои от старите магазини, но видях, че има и много промени, и точно последното ме накара да се чувствам като че ли никога не съм бил тук. В един момент видях напред в тълпата лице, което ми заприлича на това на Суедж, и ускорих ход. Тя изчезна в магазин за дрехи след Ниърли, но не чак толкова бързо, че да не забележа изражението ѝ: широка усмивка и грейнали очи. Поспрях — исках да им дам повече време, и се задържах отвън, колкото да си доизпуша цигарата.
Когато влязох, първото нещо, което направих напълно автоматично, без да се замисля, бе да взема „МаксУъркс“. Едва когато вече държах малкото незавършено устройство в ръцете си, осъзнах какво съм сторил и спрях закован още на вратата, гледайки полуготовата конструкция от чипове и компоненти. Хората ме заобикаляха с недоволни подмятания, но аз не ги чувах. Спомних се отчетливо какво се прави с онова, което държах, но накрая го върнах на мястото му, обърнах се рязко и излязох от магазина.
Озовах се отвън, спрях отново и останах така, вперил поглед напред, без да виждам нищо. Всичко ми изглеждаше променено, сякаш по някакъв трудновъобразим начин миналото се бе оженило за настоящето. Докато стоях така, стори ми се, че едно дете погалва ръката ми със своята, но когато се огледах, нямаше такова нещо. Не знам, може и да беше съвпадение, а може би най-сетне осъзнавах, че отсега нататък нещата ще бъдат такива. Неуверено отидох до една скамейка и седнах, стараейки се да не гледам щанда с „МаксУъркс“ до самия вход на магазина. Замислих се за Хена и за миналото по начин, по който не го бях правил след като всичко така трагично се бе променило.
Спомних си как — като всеки женен мъж на този свят — се бях влачил след жена си по магазините за дрехи, как бях чакал замаян от скука някъде по средата и как периодично бях кимал на нещата, които тя ми донасяше за одобрение. Чанта, рокля, някакви обувки. Как не можех да видя разликата между тях и как, пак подобно на всички събратя по нещастие, се бях разтушавал с „МаксУъркс“, за да се преборя с досадата.
Преди петдесетина години бащата на Арлонд Максен също така вървял след жена си из магазини като тези и веднъж не щеш ли в главата му пламнала крушката на гениална мисъл. Точно в онзи момент той бил готов на всичко, за да може някак времето да минава по-бързо, и сигурно тогава осъзнал, че не е сам в своето нещастие. „Боже колко живи мъртъвци — помислил той като се огледал и видял умиращите от скука съпрузи, влачещи се след жените си. — Боже, колко похабени човекочасове.“
Решил, че може да им даде нещо.
Така се родил „МаксУъркс“. Малък щанд във всеки женски магазин, с наредени на него компоненти и полузавършени продукти. Влизаш след жена си или приятелката си в любимия ѝ магазин и вземаш едно от устройствата. В онези първи години Максен поставял за щандистки ослепителни красавици, но след време това се превърнало в толкова силен навик, че хубавиците станали излишни. Вървиш след жена си покрай щандове, рафтове и километри окачени дрехи и правиш нещо с устройството — обикновени, не сложни операции, — подхващайки нещата оттам, където ги е оставил последният преди теб. На излизане оставяш блока на мястото му, за да бъде на разположение на следващия нещастник. Когато работата приключи, устройството се прибира, но на негово място се появява ново и така на щанда винаги има избор.
Олицетворение на разбиранията на Хауи за начин на вършене на бизнес. Перфектен замисъл, откъдето и да го погледнеш. Избавление от скуката за мъжете, по-малко въздишки на досада, които жените да се правят, че не са чули, и… безплатна работна ръка на „Максен Корпорейшън“, по-евтина даже от дроидите. Трийсет години по-късно той бил най-богатият човек в Ню Ричмънд, а сега най-малкият му син бе наследил всичко.