Кралица на кошмара

– Ще трябва да се промие и зашие – казва той. – С билков компрес би трябвало да заздравее бързо и почти няма да личи.

Поставя кърпата обратно над раната и Томас я притиска.

– Д-р Марвин Клементс – казва той и стиска ръката му.

Когато стиска моята, я обръща и разглежда пръстите ми.

– И тук може да сложим няколко шева.

– Добре съм – казвам.

– Поне да я промием – казва той. – Замърсена е.

Той се обръща, хваща Томас под мишница и го води навътре. И аз тръгвам с тях, Кармел веднага след мен. Джестин остава с Бърк и не съм изненадан.

След като зашиват Томас, а моята ръка е почистена с йод, ни водят до стаите ни, подредени около общ лаундж. Взимам си бърз, нервен душ и превръзвам ръката си наново. Нямам доверие на нищо в това място и се напрягам от мисълта да оставя Томас и Кармел сами дори за двадесет минути.

Стаята, в която са ме сложили, е широка, с малка камина и голямо легло със завивки, които изглеждат скъпарски. Напомня ми на една ловна хижа в някакъв курорт, която видях в един филм преди време. Единственото нещо, което липсва, са препарираните глави на животни по стените.

– Мисля, че ако в това място имаше препарирани глави, те щяха да са човешки – остроумничи Томас.

Двамата с Кармел влизат, хванати за ръце.

– Баш така си е – ухилвам се аз.

В стената са изрязани прозорци, а по арката на тавана има капандури. Сигурно има около един милион прозореца в целия комплекс, но това не създава усещане, че е открит или добре осветен. Създава усещане, че някой те гледа.

Гидиън почуква на отворената врата и Томас се обръща твърде бързо; потръпва от болка и слага ръка върху пресния бинт.

– Съжалявам, момчето ми – казва Гидиън и потупва рамото му. – Д-р Клементс прави отлични компреси с буника. Болката ще премине до час.

Той кимва на Кармел и чака да бъде представен.

– Гидиън – Кармел, Кармел – Гидиън – казвам аз.

– Значи ти си Гидиън – казва тя и събира вежди. – Толкова ли беше трудно да пратиш колата да ни вземе от ферибота на Лох каквото там, по дяволите, му беше името?

Тя се извръща отвратена, без да изчака отговор.

– Не мога да повярвам, че ни прати там – казвам аз, а той среща погледа ми, без да трепне.

Видът му е сериозен, може би излъчва съжаление, но не и срам вече, ако въобще го е било срам някога.

– Предупредих те – отговаря той. – Решавай, Тезеус. Или си дете, или не си.

По дяволите, защо трябва винаги да е прав.

– Никога не съм искал да идваш тук. Исках да спазя обещанието си към родителите ти и да те пазя от опасности. Но ти си син на баща си. Винаги ходиш по ръба. На самоунищожението.

Гласът му е изпълнен с обич, почти сантиментален. И е така. Това беше мое решение. Всичко беше, от момента, в който взех камата в ръцете си, когато бях на четиринадесет.

– Колин иска да те види – казва той и слага ръка на рамото на Томас, за да покаже, че трябва да отида сам.