Кралица на кошмара

Тя свива вежди.

– Изнервяш ли се? Чудиш ли се кой ще победи?

Стиска зъби и челюстта ѝ изглежда стоманена. За момент си мисля, че гледам един напълно луд човек. Но после клати глава и обърканото ѝ изражение прилича много на това на Кармел.

– А да ти е хрумвало, че може да имам план?

– Не съм си и представял, че нямаш – отговарям.

Но това, което тя нарича план, аз наричам приоритети.

– Не ти ли се струва малко нечестно? Като се има предвид, че ще ми източат кръвта през корема.

– Ха – казва с присмех тя. – Да не мислиш, че ще си само ти? Кръвта ти е билет, който важи само за един.

Заковавам се на място.

– Боже, Джестин. Не го прави. Откажи.

Тя се усмихва и свива рамене, сякаш това да те колят като прасе ѝ се случва всеки втори четвъртък от месеца.

– Щом ти отиваш, и аз отивам.

Стоим безмълвно. Те искат един от нас да се завърне с камата. Но какво ако нито един от нас не я върне? Част от мен се чуди дали просто не мога да изгубя камата някъде там завинаги и те да останат без нея; без възможност да отворят повече тази врата и без цел. Може би тогава просто ще се изпарят и ще освободят Джестин от кукичките си. Но дори и сега другата част от мен съска, че камата е моя, тъпата ми кръвна връзка нашепва в ушите ми и както кукичките на ордена са се забили в Джестин, така и тези на камата са се забили в мен.

Без да си кажем и дума повече, тръгваме заедно по дългия коридор. Това място ме дразни и потиска толкова много; ще ми се да изкъртя някоя врата и да разпръсна хората вътре, докато се молят в кръг, може би да жонглирам с камата и няколко свещи само за да видя ужасените изражения по лицата им и да чуя как викат: „Светотатство!“

– Сигурно ще ти прозвучи странно – казва Джестин. – Но може ли да остана с вас през нощта? Няма да мога да заспя и – тя се оглежда виновно – от това място ме побиват тръпки точно сега.

Когато се появявам заедно с Джестин, Томас и Кармел са изненадани, но не изглеждат враждебни. Сигурно и двамата са благодарни, че гърлото на Томас още си е цяло. Гидиън е в лаунджа с тях, седнал в един стол с извити облегалки. Заварваме го да се взира в огъня в камината и като се появяваме, не изглежда особено концентриран. Светлината от пламъците се забива дълбоко в бръчките по лицето му. За пръв път откакто дойдох, възрастта му си личи.

– Говорихте ли с ордена да сте част от ритуала? – питам.

– Да – отговаря Кармел. – Ще ни подготвят. Но не знам каква работа ще свършим. Не съм имала много време за допълнителни уроци по вещерство.

– Вещица или не, ти имаш кръв – обажда се Гидиън. – А когато утре орденът подготви вратата, това ще бъде най-силното заклинание, което някой е опитвал от поне петдесет години насам. Всеки от нас ще трябва да се включи, не само Тезеус и Джестин.

– Ти ще влезеш там – казва ми Томас леко замаяно. – Май не си го представях така. Мислех, че просто ще я издърпаш. Че ти ще останеш тук. И че ние ще сме с теб.

Усмихвам се.

– Скрий това виновно изражение. Днес един труп се опита да те изяде. Направи предостатъчно.