Кралица на кошмара

Чувството е като да си сънувал кошмар и да си се изтърколил от леглото. Измъкваме се със залитане от Гората на самоубиеца, измъчени и окървавени и препъващи се. Озоваваме се в десетсантиметрова мека трева, премигваме от топлото слънце и се взираме в спокойни лица, които ни гледат със снизхождение.

Камата е още в ръката ми; обръщам се пак към дърветата, като очаквам да видя редица от бледи лица между стволовете да надничат като затворници през решетка. Но има само дървета и листа и мъх. В секундата, в която излязохме от границите на тяхната територия, те са се върнали по местата си да висят или да лежат на купчини.

– Изглежда, се оказахте прав, г-н Палмър – казва някой. – Той се добра дотук.

Поглеждам към колата. Мъжът, който говори, е малко по-нисък и по-млад от Гидиън. Не мога да кажа точно колко по-млад. Косата му е руса, с кичури сиво, така че цялата зализана маса изглежда някак сребриста. Облечен е в черна риза и тъмни панталони с ръб. Поне не е с кафява роба и не размахва кадилница.

– Не се тревожете – казва той, вървейки към нас. – Няма да излязат на поляната.

Нехайният тон ме дразни, а Кармел ме дърпа за ръката точно в момента, когато съм на път да кажа на този клоун къде да си завре поляната.

– Продължава да кърви – казва тя.

Поглеждам Томас. Дишането му е стабилно, а кръвта, която се стича покрай притискащите пръсти на Кармел, не е много, не е артериална струя. Мисля, че е изтощен повече от това смъртоносно проклятие, което извади в гората, отколкото от ухапването на онзи труп, но не бих се осмелил да кажа това на Кармел в момента. Тя диша огън.

До нас мъжът е сложил и двете си ръце на раменете на Джестин и я гледа с обич.

– Справи се добре – казва той, а тя свежда глава за момент. – Нямаш и драскотина.

– Той има нужда от лекар – изсъсквам, а когато г-н Магаре не отговаря, Джестин го повтаря.

– Той още кърви. Тук ли е д-р Клементс?

– Тук е – казва той, но не си дава вид, че има бърза работа.

Когато се усмихва, ми напомня на змия, която се изпъва точно преди да изяде мишката.

– Не се безпокойте. Комплексът не е далеч. Ще се погрижим за вашия приятел вещица. И за теб.

Очите му падат върху разкъсаните ми пръсти и, заклевам се, виждам как ъгълчетата на устата му потрепват.

– Името ми е Колин Бърк.

Той има наглостта да ми подаде ръка. Кармел я блъска, оставяйки червена следа по дланта му.

– Не ми пука какво ти е името – съска тя. – И не ми пука кой си. Ако не го закараме при лекар, ще ти изгоря целия шибан комплекс.

Само така, Кармел. Бърк не изглежда особено притеснен, но Гидиън най-после се намесва и й казва да остави Томас на него. Помага му да стане на крака и го придържа по пътя към колата, като избягва погледа ми, докато прави всичко това.

– Постели нещо на седалката – казва Бърк и съм на ей толкова да го нокаутирам.

Но Томас има нужда от помощ, затова млъквам и тръгвам към колата.

Не е далече, движим се по път, който донякъде е асфалтиран, донякъде е черен, пресичащ дърветата в другия край на поляната, но този, който кара, определено не си дава зор. Досега не е казал нищо на никого и подозирам, че е само шофьор, само дето имам чувството, че тук никой не е „само“ нещо. Поглеждам Джестин. Извадила е кърпа от раницата си и сега Кармел притиска с нея врата на Томас. Тревога бърчи челото ѝ.

Изкачваме малък хълм и намаляваме. Сгушено в малка, зелена долина е това, което сигурно е орденът. Прилича на някой от онези снобарски, ексклузивни курорти, тип „Аспен“, просто комплекс от няколко червеникави дървени постройки със слънчеви панели и цели стени от затъмнени стъкла. Сигурно струва няколко милиона долара, но се набива на очи по-малко, отколкото някоя сива каменна крепост или манастир. Томас сигурно усеща, че се чудя нещо, защото с усилие се изправя от скута на Кармел и поглежда през прозореца. Кървенето почти е спряло. Ще се оправи, стига да не получи инфекция от кучешките зъби на мъртвеца.