Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Минаваме още почти километър, преди Кармел да прошепне.
– Не се движим в правилната посока. Трябваше вече да сме стигнали.
Ще ми се да не беше казвала нищо. Потното ми чело лъщи от паника. През последните пет минути си мисля същото нещо. Минахме твърде много път. Или Джестин бърка, като ни каза колко дълъг е пътят, или Гората на самоубиеца си е разтеглила размерите. Пулсът в гърлото ми казва, че е второто, че сме влезли навътре и сега не иска да ни пусне. Може пък хората да не идват тук, за да се самоубият. Може би го правят, след като гората ги накара да полудеят.
– Спри – казва Кармел и ме дърпа за ризата. – Въртим се в кръг.
– Не се въртим в кръг – казвам. – Може да сме се прецакали, но поне това знам. Ходя в права линия, а последно, като проверявах, и двата ми крака бяха еднаква дължина.
– Виж – казва тя.
Ръката ѝ се стрелва над рамото ми и сочи едно дърво. Вляво от мен, един труп виси от клон с черно найлоново въже около врата. Облечен е в ленена жилетка и съдрана риза. Единият крак липсва.
– Видяхме го и преди. Същият е. Помня го. Ходим в кръг. Не знам как е възможно, но е така.
– Мамка му.
Права е. И аз го помня този. Но нямам представа как сме успели да се върнем тук.
– Това е невъзможно – казва Томас. – Щяхме да сме усетили, че сме се отклонили толкова много.
– Няма да минавам пак оттам – клати глава Кармел.
Очите ѝ са подивели, зениците са станали на точки.
– Трябва да потърсим друг път. Друга посока.
– Има само един път към ордена – намесва се Джестин и Кармел се засилва към нея.
– Ами, може и да не отиваме при ордена! – снижава глас. – Може и да не ни е работа да ходим там.
– Не се паникьосвайте – е единственото, което ми хрумва да кажа.
Само това е важно. Не мога да разбера как тази гора се разширява. Не мога да разбера как съм се отклонил толкова, че съм се върнал пак в изходна точка. Но знам, че ако някой от нас се паникьоса сега, това ще е краят. Който първи побегне, ще освободи страха във всички останали, като изстрел на стартова права и всички ще се втурнем да бягаме. Ще се изгубим и ще се разпръснем, преди дори да разберем какво правим.
– О, не.
– Какво? – питам, поглеждайки Томас.
Очите му са големи колкото пържени яйца зад стъклата на очилата. Гледа над рамото ми. Обръщам се. Трупът си е там, виси от дървото, долната челюст е увиснала, а кожата се свлича. Очите ми сканират картината, но нищо не помръдва. Трупът просто си виси. Само че – премигвам за секунда – е станал по-голям. Само дето не е станал по-голям. А се е приближил.
– Движи се – прошепва Кармел и сграбчва ръкава ми. – Не беше там преди. А беше там.
Тя сочи.
– Беше по-далеч, сигурна съм.
– Може и да не е – казва Джестин. – Може би очите ти въртят номера.
Да. Това е разумно обяснение, което ме кара да искам да се напикая в гащите и да побягна с писъци. Просто сме в тази гора твърде дълго, това е. Реалността започва да се изкривява.
Нещо се движи зад нас, шумоли през листата и чупи клонки. Завъртаме се инстинктивно; това е първият звук откъм дърветата, който чуваме, откакто влязохме измежду тях. Каквото и да го произвежда, не е достатъчно близо, за да го видим. Папратите около един голям ясен сякаш се поклащат, но не съм сигурен дали наистина е така, или само ми се струва.
– Обърнете се!
От вика на Томас ме стяга скалпът, докато се завъртам. Трупът се е преместил пак. Поне три дървета по-близо е и този път виси, обърнат към нас. Облещените, разложени очи ни гледат с нещо, което почти напомня интерес. Зад нас дърветата отново зашептяват, но не поглеждам. Знам какво ще стане. Следващия път, като се обърна, тези разширени очи ще бъдат на сантиметри от лицето ми.
– Застанете в кръг – казвам, контролирам гласа си, доколкото мога.
Времето ни е ограничено. Движението в дърветата около нас вече е навсякъде и не спира. Всички трупове, покрай които минахме, идват насам. Сигурно са ни следили през цялото време и не ми се мисли как са обръщали глави след нас, като сме ги подминавали.
– Дръжте си очите отворени – казвам им, когато усещам раменете им до моите. – Ще се движим, колкото бързо можем, но внимавайте. И не се спъвайте.
До лявото ми рамо усещам как Кармел се навежда и вдига от земята нещо, което сигурно е дебела пръчка.