Кралица на кошмара

– Я ми кажи пак защо си причиняваш всичко това – казва Джестин от края на колоната ни. – Гидиън ми разказа малко, а после и Томас ми каза още. Но ми кажи пак. Защо ти е всичко това, заради едно мъртво момиче?

– Това мъртво момиче ни спаси живота – отговарям.

– И аз така чух. Но това просто значи да палиш свещ и да кимаш благодарно от време на време. Не се очаква от теб да прекосиш океан и да ходиш през гора от мъртъвци само за да намериш път към оня свят и да я измъкнеш оттам. Тя го е направила нарочно, нали?

Оглеждам се наоколо. Не се виждат тела за момента.

– Не и като тези – казвам. – Тя направи каквото трябваше. И се озова на грешното място.

– Където и да е, тя така си го е направила – казва Джестин. – Знаеш това, нали? Знаеш, че там, където е, не е това, което повечето хора мислят за рай и ад. Просто е извън. Извън всичко. Извън правилата, логиката и законите. Няма стойност, добро или лошо. Правилно или грешно.

Забързвам ход, въпреки че краката ми са като преварени макарони.

– Откъде знаеш? – питам, а тя се смее без глас.

– Не знам. Просто така са ме учили; така са ми казвали.

Поглеждам през рамо Томас, който свива рамене.

– Всяка доктрина си има собствена теория – казва той. – Може би всички са верни. Може би нито една не е. Откъде да знам, да не съм философ.

– Какво би казал Морфран?

– Той би казал, че всичките сме идиоти да ходим през Гората на самоубиеца. Сигурни ли сме, че вървим в правилната посока?

– Да – казвам, но в момента, в който ме пита, вече не съм сигурен.

Светлината тук е странна и не мога да следя слънцето. Струва ми се, че вървим в права линия, но всяка линия може да завие и да стигне началото си, ако ходиш достатъчно дълго. А ние ходим вече доста дълго.

– И – казва Джестин след няколко минути напрегната тишина. – Всички вие сте били приятели с това мъртво момиче?

– Да – казва Кармел.

Тонът ѝ е рязък. Иска Джестин да млъкне. Не защото се обижда, а защото предпочита цялото ни внимание да бъде насочено към дърветата и труповете. Но засега са само трупове. Акри след акри разложени тела. Неприятно е, но не е опасно.

– А може би повече от приятели?

– Проблем ли имаш с това, Джестин? – пита Кармел.

– Не – отговаря Джестин. – Нямам проблем. Просто се чудя какъв е смисълът? Дори да не умрете, опитвайки се да я измъкнете и да успеете да я върнете, не е като да могат с Кас да се установят и да си направят семейство.

– Може ли просто да млъкнем и да се измъкнем от тази мъртва гора? – избухвам аз и гледам да държа погледа си право напред.

Защо говорим за това, при условие че умрели хора висят от клоните на дърветата като топки на коледна елха? Да се концентрираме в настоящия момент изглежда по-важно, отколкото да се впускаме в теории.

Джестин не млъква. Продължава да бърбори, просто не на мен. Вместо това говори тихо с Томас, поддържа разговор за Морфран и магии. Може би го прави, за да покаже, че не мога да ѝ казвам какво да прави. Но аз мисля, че го прави, за да замаскира нарастващата си нервност. Защото вече ходим твърде, твърде дълго, а не му се вижда краят. И все пак краката ни продължават да се движат напред, а общата ни мисъл е, че не може да остава много. Може би ако го мислим достатъчно, ще се окаже вярно.