Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Сигурно би сложил другата си ръка върху рамото на Кармел, ако не го беше страх, че ще му я отхапят. Така или иначе няма да ги остави сами. Така че май няма за какво да се тревожа, засега.
Една жена ме води по коридорите и по стълбите там, където ме чака Бърк. Това е първата жена, която виждам наоколо, и съм леко успокоен от факта, че има жени, въпреки че от тази малко ме побиват тръпки. Тя е на около петдесет, с кос, вързана на стилен пепеляворус кок. Когато ме посрещна пред стаята ми, се усмихна и ми кимна с отработената и безпристрастна любезност на икономка. Минаваме покрай стаи с широки двойни врати, отворени са и във всяка се вижда да гори камина. В една от тях, от лявата страна, група хора седят в кръг. Когато минаваме покрай тях, всички обръщат глави да ни гледат. Ама всички-всички. И то едновременно.
– Ъъ, те какво правят? – питам.
– Молят се – усмихва се тя.
Искам да попитам на какво, но ме е страх, че тя ще каже, че се молят на камата. Трудно ми е да си представя как Джестин е отгледана от тези хора. От всеки един от тях ме полазват тръпки. Дори д-р Клементс, докато промиваше и превръзваше ръката ми, гледаше кръвта, сякаш е Светият граал. Сигурно ще изгори памуците в казан от билки или нещо такова.
– Тук сме – казва моят ескорт.
И остава да стои пред вратата, въпреки че ѝ правя знак, че може да си тръгва. Изроди.
Когато влизам в стаята, Колин Бърк стои до поредната камина. Събрал е върховете на пръстите си в пирамида, този възможно най-изкуствен жест, а пламъците осветяват скулите му в оранжево-червено. Веднага си мисля за Фауст.
– Значи ти си Тезеус Лоууд – казва той и се усмихва.
– Значи ти си Колин Бърк – казвам аз. После свивам рамене. – Всъщност никога не съм чувал за теб.
– Така е – той се отдръпва от камината и застава до висок кожен стол. – Някои хора пазят тайните си по-добре от други.
О, така ли? Слагам палец и показалец под брадичката си замислено.
– Чувал съм името и преди. Бърк. Английски сериен убиец, нали? – обръщам длан. – Да не сте роднини?
Зад любезната усмивка той стиска зъби. Добре. И все пак нещо ми подсказва, че не е добра идея да си създавам враг в негово лице. Че съм дошъл тук да търся помощта му. Но пък нещо друго ми казва, че каквото и да направя, той вече ми е възможно най-голям враг.
Бърк разперва ръце и се усмихва. Смущаващо обезоръжаващ жест. Топъл и почти искрен.
– За нас е удоволствие да те посрещнем тук, Тезеус Касио Лоууд – казва той. – Отдавна желаехме завръщането ти.
Той пак се усмихва, още по-топло.
– Воинът се завръща у дома.
Всички тези фалшиви ласкателства. Няма да са достатъчни да ме накарат да забравя, че той е гъз. Но трябва да призная, че е сравнително харизматичен гъз.
– Удоволствие? – питам аз. – Тогава сигурно не знаете защо съм тук.
Бърк свежда поглед почти със съжаление, а очите му блестят, сиви като косата му.
– Имал си тежък ден по пътя. Можем да говорим за това по-късно. На вечеря може би. Подготвил съм малко тържество за добре дошли, за да дам възможност на другите членове да се запознаят с теб. Всички са любопитни.
– Виж – казвам. – Всичко това е… много мило от твоя страна и така нататък. Но нямам време…
– Знам защо си тук – казва остро той. – Приеми съвета ми. Ела на вечеря. И позволи на останалите да се опитат да те убедят да не умираш.
На езика ми е цяла камара остроумни коментари. Но успявам да ги преглътна.
– Както кажеш – усмихвам се. – Ти си домакинът.
Вървя с Томас, Кармел и Гидиън към трапезарията и оглеждам стените. На тях наистина висят глави на лосове, мечки и някакви планински кози. Карат ме да си мисля за шегата на Гидиън как очите на картините в къщата ми сигурно се мърдат.
– Защо въобще отиваме – пита Кармел, взирайки се в една козя глава. – Това място не ми вдъхва доверие. А всички тези заклани животни заплашват пак да ме направят веганка.
Гидиън се усмихва на репликата.
– Отиваме на вечерята, за да може Колин да доиграе ролята на разумния вожд. Той иска да те убие, Тезеус.
Непринуденият начин, по който го казва, ме кара да потръпна.
– Той иска да те убие и да си върне камата, за да я даде в ръцете на Джестин. Да я претопи и отново да я изкове с нейната кръв. В неговата глава това ще я пречисти.
– Тогава не трябва ли да бягаме оттук – пита Кармел. – И защо ще му организира вечеря?
– Не всички в ордена са съгласни. Те гледат с уважение към мястото, откъдето водят началото си, а това включва и кръвната линия на първия воин. Те ще застанат до теб, ако се закълнеш да спазваш старата традиция.
– А ако не го направя?