Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Потреперих. Имаше нов въпрос, от който да съм обсебена, освен въпроса какво представлява Баронс.
Какво представлявах аз?
Осемнадесет
Когато си тръгнахме, сграбчих един Ежедневник на Дани от стълба пред сградата, плъзнах се на пътническата седалка на Вайпъра и започнах да го чета. Рожденият ù ден наближаваше. Усмихнах се леко. Знаех си, че ще каже на целия свят. Би го направила национален празник, ако можеше.
Не бях изненадана, че е била на улицата снощи и е видяла Ловеца да убива Даррок. Дани не приемаше заповеди от никого, дори от мен. Дали е била там, за да се опита сама да убие Даррок? Не бих се учудила.
Докато закопчавах колана, се чудех дали се е задържала достатъчно, за да види, че Ловецът беше обсебен от Шинсар Дъб и дали е решила да спести тази новина. Ако се беше задържала, какво мислеше за звяра, който ме отнесе? Вероятно е решила, че е някаква друга каста Ънсийли, която не е виждала преди.
Въпреки шока, че толкова много време е минало, докато бях в Сребрата, и че вече беше средата на февруари, трябваше да се сетя, че днес е Свети Валентин.
Погледнах горчиво към Баронс.
Никога не съм имала щастлив Свети Валентин. Винаги е бил в нюанси на гадното още от детската градина, когато Чип Джонсън изяде твърде много бисквити с глазура и оповръща новата ми рокля. Аз пиех плодов пунш и когато повръщаното ме достигна, получих неволен съчувствен спазъм и избълвах пунш навсякъде. Това беше отключило верижна реакция от повръщащи петгодишни, за която още не мога да мисля, без леко да ми се повдига.
Дори във втори и трети клас Свети Валентин е бил стресиращо изживяване за мен. Будех се, уплашена от мисълта, че трябва да отида на училище. Мама винаги даваше на Алина и на мен картички за всички от класа ни, но много майки не бяха толкова чувствителни. Седях на чина си със стаен дъх и се молех някой друг, освен Тантурко Томпсън и Блинки Брюър, да се е сетил за мен.
После в средното училище имаше танци, на които момичетата трябваше да канят момчетата, и това ми беше донесло само още напрежение. А за да станат нещата още по-лоши в това, което трябваше да бъде най-романтичният ден от годината, аз бях принудена да рискувам отказ от момчето на мечтите си и да се моля, че докато събера кураж, ще е останал някой друг, освен Тантурко и Блинки. В осми клас бях изчакала твърде дълго и никое от популярните момчета не беше свободно, затова на сутринта бях загряла челото си със сешоара, бях напръскала чаршафите си с вода и бях симулирала грип. Мама ме беше накарала да отида все пак. Белегът от изгоряно ме беше издал. Прибързано бях отрязала бретон в опита си да го прикрия и накрая се бях озовала на танците без кавалер, нещастна, с болезнено изгоряно чело и с лоша прическа.
Гимназията беше ми донесла цял нов комплект проблеми. Поклатих глава. Нямах настроение да съживявам тинейджърските ужаси. Хубавото в цялата работа беше, че този Свети Валентин можеше да бъде много по-лош. Поне щях да спя тази нощ с утешителното знание, че Баронс е жив.
– Накъде сега? – попитах.
Той се взираше право напред. Гърмящата змия се размърда в гърдите му.
Отбихме на улица „Ревемал“ 939, пред съборения вход на „Честър“ – клуба, който някога беше най-горещата точка в Дъблин за преситени богаташи и отегчени красавици, докато не беше унищожен на Хелоуин. Зяпах го невярващо.
Той паркира и изгаси двигателя.
– Няма да ходя в „Честър“! Те ме искат мъртва.
– И ако подушат страха ти, ще се опитат да те убият – той отвори вратата и излезе.
– Какво искаш да кажеш?
– На твое място бих се опитал да мириша на нещо друго.
– Защо трябва да влизам? – оплаках се. – Не можеш ли да посетиш другарчетата си сам?
– Искаш ли да видиш родителите си, или не?
Изскочих, тръшнах вратата и изтичах след него, заобикаляйки купчина отломки. Нямах представа защо ми го предлагаше (определено не защото се опитваше да бъде мил), но нямаше да пропусна този шанс. Животът ми беше толкова непредвидим, че нямаше да пропусна и една възможност да прекарам малко време с хората, които обичам.
Сякаш прочел мислите ми, той хвърли през рамо:
– Казах да ги видиш. Не да ги посетиш.
Мразех мисълта моите родители да бъдат държани в недрата на долнопробното Ънсийли свърталище, но трябваше да приема, че този клуб под земята, сред мъжете на Баронс, беше вероятно най-безопасното място за тях. Не можеха да се върнат в Ашфорд. Ънсийли принцовете знаеха къде живеят.