Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
През три стола високият сух мъж издаде задавен звук и колодата карти се пръсна във въздуха, запада по плота, в скута ми, на пода.
„Ха! – помислих. – Пипнах те, замечтани очи.“ Той беше играч в тази игра. Но кой беше той и за кой отбор играеше?
– Кой си ти наистина, момче със замечтани очи? И защо продължаваш да изскачаш?
– Така ли ме виждаш? В някой друг живот би ли ме завела на бала? Би ли ме запознала с родителите си? Би ли ме целунала за лека нощ на верандата?
– Казах „стой наблизо“ – изръмжа Баронс зад мен. – И не говори за скапаната Книга в това скапано място! Размърдай си задника, госпожице Лейн, веднага! – той хвана ръката ми и ме издърпа от стола.
Картите се разпиляха от скута ми, докато ставах. Една се пъхна в кожената яка на палтото ми. Извадих я и започнах да я хвърлям, но в последния момент спрях и я погледнах.
Фар дорка разбъркваше колода таро. Картата, която държах, беше обградена в червено и черно. В центъра Ловец летеше над град през нощта. Брегът беше тъмна граница за сребърното сияние на океана в далечината. На гърба на Ловеца, между големи, черни, махащи крила, седеше жена с разрошени къдрици, развяващи се около лицето ù. Между кичурите коса виждах устата ù. Тя се смееше.
Това беше сцената от съня ми онази нощ. Как бих могла да държа таро карта с един от моите сънища на нея?
Какви бяха останалите карти?
Погледнах към пода. До крака ми беше Петица Пентакли. Неясна жена стоеше на тротоара, взираше се през прозореца на един пъб към руса жена вътре, която седеше в сепаре и се смееше с приятелите си. Това съм аз, гледам Алина.
На Силата една жена седеше с кръстосани крака в църква, гола, взираше се в олтара, сякаш се молеше за опрощение. Аз след изнасилването.
Петицата Чаши показваше жена, която изглеждаше стряскащо като Фиона, стоеше в КДБ и плачеше. На фона можех да видя (наведох се, за да се взра по-отблизо) чифт от моите високи токчета? И моя айпод!
На Слънцето две млади жени се бяха изтегнали в бански – един с цвят на лайм, другия яркорозов, и попиваха слънчевите лъчи.
Имаше я и картата Смърт – закачулен мрачен жътвар с коса в ръка стоеше над окървавено тяло, отново женско. Аз и Малуш.
Имаше една с празна бебешка седалка, изоставена до купчина дрехи и бижута. Една от подобните на пергамент обвивки, които Сенките оставяха след себе си, стърчеше от седалката.
Прокарах ръка през косата си, избутвайки я назад, докато се взирах надолу.
– Пророчества, красиво момиче. Идват в най-различна форма и размер.
Погледнах нагоре към момчето със замечтани очи, но то вече не беше там. Погледнах надясно. Господин Висок, Раиран и Мършав също го нямаше.
На бара, зад прясно напълнен шот и Гинес, друга карта Таро с гръб в черно и сребърно беше поставена грижливо с лицето надолу.
– Сега или никога, госпожице Лейн! Нямам цяла нощ.
Глътнах шота и оставих чашата. После вдигнах картата и я пъхнах в джоба си за по-късно.
Баронс ме отведе до хромирано стълбище в дъното, охранявано от същите двама мъже, които ме бяха придружили до горния етаж, за да се видя с Риодан последния път, когато бях тук. Бяха огромни, облечени в черни панталони и тениски, с тежки мускулести тела и десетки белези по ръцете им. И двамата носеха автоматични оръжия със заглушители. И двамата имаха лица, които привличаха окото, но щом ги видиш, ти се приисква да погледнеш настрани.
Докато приближавахме, те размахаха оръжията си срещу мен.
– Какво прави тя тук, мамка му?
– Преживей го, Лор! – каза Баронс. – Когато кажа да скачаш, ще питаш колко високо.
Този, който не беше Лор, се засмя и Лор го удари в корема с приклада на пушката. Все едно удари стомана. Онзи дори не трепна.
– Мамка му, ако скоча! В сънищата ти. Изсмей се отново, Фейд, и ще си ядеш топките за закуска! Кучка! – изплю Лор в моята посока. Но не погледна към мен. Погледна към Баронс и мисля, че това ме избута през ръба.
Погледнах към двамата пазачи. Фейд се взираше право напред. Лор гледаше кръвнишки Баронс. Отделих се от Баронс и застанах точно пред тях. Погледите им дори не трепнаха. Сякаш не съществувах. Не се съмнявах, че мога да стоя там и да танцувам гола, а те все още биха гледали всичко друго, но не и мен.
Израснах в Дълбокия Юг, в сърцето на Библейския колан, където все още има неколцина мъже, които отказват да поглеждат жена, която не им е роднина. Ако една жена е с мъж, с когото трябва да говорят (независимо дали баща, приятел или съпруг), те гледат мъжа през цялото време. Ако жената задава въпроси и те изобщо си направят труда да отговорят, насочват отговора си към мъжа. Дори се извръщат леко, сякаш ако я зърнат с периферното си зрение може да ги осъди на вечно проклятие. Когато ми се случи за първи път, бях на петнайсет и бях втрещена. Продължавах да задавам въпрос след въпрос, опитвайки се да накарам стария Хатфийлд да погледне към мен. Бях започнала да се чувствам невидима. Накрая застанах право пред него. Той запъна по средата на изречението.