Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Музиката се изливаше от едно ниво към следващото, застъпвайки се. Синатра пееше дует с Менсън, Зомби с Павароти. Посланието беше ясно: Ако го искаш, ние го имаме, ако го нямаме, ще го създадем за теб.
Все пак имаше една тема, която цялото заведение споделяше. „Честър“ беше украсен за Свети Валентин.
– Това е сбъркано – промърморих.
Хиляди розови и червени балони с висящи копринени въженца се носеха през клуба, украсени с послания, които варираха от сладки до нахакани и ужасяващи.
На входа на всеки миниклуб имаше огромна златна статуя на Купидон, държаща лък и дузини дълги златни стрели.
Човешкият контингент на клиентелата на „Честър“ преследваше балони от едно ниво на друго, катереше стълби, скачаше по столове, дърпаше балоните по-ниско и ги мушкаше със стрелите, което не схващах изобщо, докато не видях как от един изскочи парче сгъната хартия, а после десетина жени се струпаха на купчина, бореха се и се деряха като диви котки, решени да вземат наградата.
Когато една жена най-после се измъкна от купчината, стиснала съкровището си, три други я нападнаха, намушкаха я със стрелите си и ù я отнеха. После се обърнаха една срещу друга с шокираща жестокост. Един мъж изтича, грабна хартията и избяга.
Огледах се за Баронс, но бяхме разделени от тълпата.
Избутах висящо копринено въже от лицето си.
– Не искаш ли един? – избърбори една червенокоса, докато дърпаше въженцето на този, който току-що бях избутала.
– Какво има в тях? – попитах предпазливо.
– Покани, глупачке! Ако имаш късмет. Но не са много. Ако получиш една, ти позволяват да влезеш в частните стаи, за да ядеш от осветената плът на безсмъртните Фае за цялата нощ! – изчурулика тя в екстаз. – В други има подаръци!
– Например?
Тя мушна балона с нежна златна стрела и балонът се пукна, посипвайки зелена слуз, смесена с малки парчета гърчеща се плът.
– Джакпот! – закрещяха хората.
Измъкнах се от пътя точно навреме, за да не бъда стъпкана.
Червенокосата изписка:
– Ще се видим във Фае! – после вече беше на ръце и колене, облизваше пода и се бореше за парчета Ънсийли.
Отново се огледах за Баронс. Поне не миришех на страх. Бях твърде отвратена и ядосана. Започнах да си проправям път през пресата от потни, блъскащи се тела. Това беше моят свят? До това бяхме стигнали? Ами ако никога не вдигнехме отново стените? С това ли трябваше да живея тогава?
Започнах да блъскам хората от пътя си.
– Внимавай къде вървиш! – сопна се една жена.
– Спокойно, кучко! – изръмжа един.
– Да не си просиш сритване по задника? – заплаши ме някакъв мъж.
– Хей, красиво момиче!
Главата ми се врътна. Беше момчето със замечтаните очи, което работеше с Крисчън в Катедрата по древни езици в колежа Тринити, а когато стените паднаха, се беше хванало да работи като барман в „Честър“.
Последния път, когато го видях, имах зловещо преживяване, докато гледах отражението му в огледалото. Но ето че сега стоеше зад бар в черно и бяло, обграден с огледала, подхвърляше чаши и наливаше шотове с гладък, показен усет. Той, както и отражението му, изглеждаха като съвсем нормално младо страхотно момче със замечтани очи, които ме разтопяваха.
Нямах търпение да видя родителите си, но това момче непрестанно се появяваше, а аз вече не вярвах в съвпадения. Родителите ми трябваше да почакат.
Дръпнах стол до висок, мършав мъж в костюм на ситни райета и с цилиндър на главата, който разбъркваше тесте карти с костеливи ръце. Когато се обърна да ме погледне, аз трепнах и отклоних очи встрани. Не погледнах отново. Под ръба на цилиндъра му нямаше лице. Сенки се вихреха като тъмно торнадо.
– Да предскажа бъдещето ти? – попита той.
Поклатих глава, чудейки се как говори без уста.
– Не му обръщай внимание, красиво момиче!
– Да ти покажа коя си?
Поклатих отново глава с тихото желание да се махне.
– Сънувай ми песен!
Извъртях очи.
– Изпей ми линия!
Извърнах тяло от него.
– Покажи ми твоето лице и аз ще ти покажа моето! – картите изплющяха, докато ги разбъркваше.
– Виж, приятел, нямам желание да видя...
Спрях, физически неспособна да кажа друга дума. Отворих уста и я затворих, като риба, която отваря уста за вода, но аз отварях уста за думи. Сякаш всички изречения, с които бях родена, достатъчни да изкарат цял живот, бяха изсмукани от мен, оставяйки ме напълно празна, смълчана. Формата на мислите ми, начинът, по който щях да ги изразя, ми беше отнет. Всичко, което някога бях казала, всичко, което някога щях да кажа, беше в неговите ръце сега. Усетих ужасен натиск в главата си, сякаш някой чистеше мозъка ми с прахосмукачка от това, което бях. За миг ми хрумна откачената мисъл, че след малко главата ми ще бъда толкова празна, колкото беше неговата под цилиндъра, и само едно мрачно торнадо неспирно щеше да се върти в черепа ми. И може би, просто може би, след като вземеше всичко, което искаше от мен, под ръба щеше да се появи фрагмент от лице.