Познай кой се върна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-530-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Познай кой се върна». Краткое содержание книги:
Сенека
Слуховете процъфтяват сред именията, мерцедесите и идеално подрязаните живи плетове в оазиса за богаташи — градчето Роузууд, Пенсилвания. Зад огромните си очила „Гучи“, под перфектните си маркови дрешки, всеки тук има нещо за криене — особено гимназистките Спенсър, Ариа, Емили и Хана…
За сладките лъжкини е въпрос на живот и смърт да опазят дълбоко заровени скандалните си тайни, но истината е на път да разбие техния малък прекрасен свят. Кой е „А“, следотърсачът, който изпраща заплашителни съобщения? Кой всъщност е убиецът на Алисън? И какво ще стане със Спенсър, Ариа, Хана и Емили, когато истината излезе наяве? Всичко май ще се разбули ей сега… Но… познай кой се върна!
Емили подскочи и се ококори.
— Кой е там? — прошепна тя.
Тишина.
Емили излезе от залата и се огледа. Около басейна не се забелязваше никой. Не можеше да види нищо зад късата разделяща стена, която закриваше входната врата, но забеляза една отчетлива сянка на отсрещната стена. Някой беше тук с нея.
Емили чу кикот и подскочи. След това зад стената се протегна една ръка. Появи се една руса опашка, след това още две ръце, по-големи и мускулести, едната със сребърен ролекс на китката.
Пръв се появи Ноъл Кан, който се запъти право към един от близките шезлонги.
— Ела — прошепна той. Към него притича една русокоска. Беше Триста. Двамата легнаха върху шезлонга и продължиха с целувките.
Емили беше толкова зашеметена, че избухна в смях. Триста и Ноъл се вторачиха в нея. Триста зяпна изненадано, но след това просто сви рамене, сякаш казваше, хей, ами теб те нямаше. Емили внезапно се сети за предупреждението на Аби — Триста Тейлър скача на всичко, което се движи, без значение дачи е момиче или момче. Имаше усещането, че все пак тази нощ Триста нямаше да си направи бивак на пода в спалнята на Емили. Устните на Ноъл се разтегнаха в непринудена усмивка. След това двамата се върнаха към заниманията си, сякаш Емили въобще не съществуваше. Емили погледна отново към удавената Ариел, която лежеше на пода, и потрепери. Естествено, че ако каже на някого за А., А. щеше да се погрижи да сложи край на съществуването на Емили.
29.
И никой няма да чуе писъка ти
Ариа изскочи от очуканото си субару и се втурна към сградата на колежа „Холис“. На хоризонта се задаваше буря и първите капки дъжд започнаха да падат по земята. Тя бе разказала на ченгетата всичко за А. и въпреки че се опита да се обади на приятелките си от телефона на Уайлдън, никоя от тях не вдигна — може би защото номерът им беше непознат. Сега отиваше в сградата на „Холис“ за да провери дали не е забравила там телефона си; без него тя нямаше конкретно доказателство за онова, което й причиняваше А. Майк й беше предложил да я придружи дотам, но Ариа му каза, че ще се видят по-късно, на купона на Хана.
След като натисна копчето на асансьора, Ариа се наметна с униформеното си сако — тя не бе намерила време да се преоблече. Настояването на Майк да разкаже на Уайлдън за А. й беше подействало отрезвяващо, но дали беше постъпила правилно? Уайлдън бе пожелал да научи подробности за всеки есемес, имейл или бележка, които А. беше изпращал. Той няколко пъти я беше попитал:
— Има ли някой, когото вие четирите да сте наранили? Има ли човек, който да иска да ви навреди?
Ариа беше млъкнала и поклатила глава, нямаше желание да отговори. Кого ли не бяха наранили в онези дни, когато Али ги водеше? И все пък имаше един човек, който се отличаваше от останалите… Джена.
Тя се сети за съобщенията на А.:
Аз знам ВСИЧКО. По-близо съм, отколкото смяташ.
Спомни си, как Джена си играеше с мобилния си телефон, казвайки: аз най-после мога да изпращам есемеси.
Но беше ли Джена наистина способна на нещо такова? Тя беше сляпа — А. очевидно не беше.
Вратата на асансьора се отвори и Ариа влезе вътре. Докато се издигаше към третия етаж, тя си мислеше за онзи ден, който Хана спомена, след като се събуди от комата — за следобеда преди Али да изчезне. Тя се бе държала толкова странно в този ден — първо четеше някакъв дневник, който не бе пожелала да покаже на останалите, минутки след това се беше появила при тях, ужасно дезориентирана на вид. След като останалите си тръгнаха, Ариа беше останала още малко на верандата, за да довърши последната от гривните, които смяташе да раздаде на момичетата като подарък по случай първия летен ден. Когато заобиколи къщата, за да си вземе колелото, забеляза Али да стои като закована по средата на предния им двор. Очите й прескачаха от покрития със завеси прозорец на всекидневната към къщата на семейство Кавана от другата страна на улицата.
— Али — прошепна Ариа. — Добре ли си?
Али не помръдна.
— Понякога — прошепна тя с далечен глас, — просто ми се иска тя да изчезне завинаги от живота ми.
— Какво — прошепна Ариа. — Кой?
Али я изгледа объркано, като че ли Ариа се беше прокраднала тайно до нея. В прозореца на семейство Дилорентис проблесна нещо — може би беше просто отражение. И когато Ариа погледна към двора на семейство Кавана, тя видя, че някой наднича иззад дървото, на което се намираше старата къщичка на Тоби. Това напомни на Ариа за фигурата, за която можеше да се закълне, че е видяла да стои в двора на Кавана в нощта, когато бяха ослепили Джена.