Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— А ти как мислиш? Между другото, извинявай, но не аз съм кафирка, а ти си сарацинка.
Междувременно Асет се щураше из кухнята, без да забелязва неодобрителните погледи на готвачката. Вдигайки капаците на тенджерите и тиганите, надзъртайки във фурните и гриповете, тя се мъчеше да отгатне кое от приготвените за обяд ястия все пак би могло да се хареса на момичето, прекрачило толкова неочаквано прага им. Даваше си сметка, че малко си беше изкривила душата: на Жана не й трябваше чак толкова това убежище, някак си личеше, че и без Анета тя има при кого да отиде в този огромен град. Но най-вече за нея самата кой знае защо беше много важно момичето да прекара поне няколко часа в къщата й, безумно й се искаше поне с нещо да го почерпи, поне нещо да му подари. Това приличаше на лудост, но на Асет й се струваше, че само ако Жана изяде и една хапка от нейната маса, поне малко ще й олекне на душата, поне мъничко, едва забележимо ще се притъпи непоносимото чувство за неуютност.
Това непоносимо чувство нито за миг не напускаше Асет от момента, когато тя толкова се изплаши от приятелката си Зейнаб. Разбира се, Зейнаб винаги е била за нея просто една амбициозна глупачка. Но нали не е измислено през новите времена, нито пък от исляма, че жените трябва да подкрепят мъжете си чрез приятелство със съпругите на влиятелните им делови партньори. Така е било винаги, просто такива са правилата на играта. Животът, включващ освен приятните задължения – грижи за дома и отглеждане на децата, и обременителни задължения, като например светските отношения с глупачката Зейнаб, течеше по реда си. Но защо изведнъж всичко й се стори толкова чуждо, защо я обзе такъв детински ужас, сякаш се е загубила в гора, пълна с чудовища, когато безустият чувал край нея започна да крещи сред пръсналите се стъкла и нахлулата откъм улицата хорска глъч? Като че ли това не беше Зейнаб със своята паранджа, а сякаш някакво привидение, нечиста сила, която вместо лице имаше нещо неописуемо, нещо по-страшно от разядените черти на прокажен, нещо по-страшно от озъбения лик на мъртвец, което се таеше под покривалото.
Мъчеше се да се успокои с разумни доводи. То е ясно, че убийството на кади Малик все пак стресира дори нея, на която този човек винаги й е бил дълбоко антипатичен. Но това не помагаше, мъката й не минаваше. Мъничко й олекна едва когато се появи това момиче, Жана, и й се искаше да го задържи поне още малко…
— А какво значи сарацини, те какви са? – Не можеше да й се отрече на Иман, че никак не я мързеше да задава въпроси.
— Последователи на Мохамед. Така са ви наричали по времето, когато Карл Мартел е разпердушинил вашите.
— Карл Мартел е бил разбойник, най-лошият от кафирите! – Иман разшири ноздри от яд и изведнъж, колкото и да беше странно, заприлича и на Гаел Мусолтен, и на Мадлен Мешен, и на Женевиев Бюси. – Той гори в ада! Той е бил долен негодник!
— Бил е твой прадядо, глупачке! – Ако Жана не завъртя някой шамар на момичето, то съвсем не беше от съображения за приличие. А просто защото умората си казваше думата от този прекалено шарен ден, през който се бяха смесили гневната болка и яростният хъс на преследването, отмъстителното тържество, уплахата. А сега и тази странна къща. Дори и на Жана, с нейната кипяща енергия, впечатленията й идваха в повече. Но освен това ядосаната, спореща Иман й допадаше повече от чуруликащата над безвкусните си дрънкулки.
— Това не е важно! Изобщо не е важно какъв е произходът на човека, важното е той да изповядва правата вяра.
— Да бе, затова олизахте петите на всички араби, защото не е важно.
— Ами те все пак са потомци на Пророка, може да се каже, че някои араби са негови потомци – неуверено възрази Иман.
— Ние пък сме потомци на оня, който тия потомци на „Пророка“ ги е спуквал от тупаник – въздъхна Жана. – Предците ни вкупом щяха да се замонашат, ако можеха да предположат, че от тях ще се пръкнат такива като теб.
— Въпреки всичко най-важна е истината!
— Точно така. Само че ти няма откъде да знаеш какво е това истина. Та ти дори не си момиче, а ходеща кукла. Теб те обличат, хранят, глезят. Вкарали са в главата ти една-две простички мисли, ама и тях не ти дават да ги пипаш с ръце. Сега слушаш родителите си, после ще ти изберат мъж. Няма да го избереш ти, а ще ти го изберат други, взимай каквото ти дават. После ще слушаш мъжа си, ще му народиш деца. После ще остарееш, без да си показвала носа си от къщи и ще умреш. А после няма да има нищо. Съвсем нищо. Пустота.
— Така смяташ ти! – Иман ту се зачервяваше, ту пребледняваше от яд, но в очите й препускаха мисли, готови да се построят за атака.