Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година

Отнякъде, през няколко стаи, изведнъж се дочу бебешки плач.

— Това е Азиза, моята сестричка – поясни Иман и кой знае защо въздъхна. – Скоро ще стане на две годинки.

Жана изведнъж разбра още една особеност на този дом. Както изглежда, Иман имаше само една сестра, а баща й – само една жена.

За три жени не са нужни толкова много слугини. Същевременно тези пищни, но празни стаи просто нашепваха, че в тях трябва да има много жени, заповядващи и прислужващи, еднакво интригантстващи, злословещи една за друга, борещи се помежду си за мъжкото внимание и за власт над себеподобните. Лишена от тази привидност на деен живот, ярката черупка изглеждаше празна. Ех, жалки хорица сте вие, конвертитите! Струва ли си толкова да се преструвате на араби, когато все едно сте заседнали някъде по средата между тях и французите!

— А пък вие, кафирите, както съм чувала, се занимавате с ужасни гадости – продължи Иман, но някак тихо, сякаш бе доловила промяната в настроението на Жана. – Хайде, кажи ми, вярно ли е, че при вас няма разделяне коя ръка е за чистото, а коя – за нечистото?

— А за какво ни е притрябвало?

— Не, ама ти наистина ли и се храниш, и се бършеш с една и съща ръка? – Иман потръпна.

— По-малко трябва да си пипаш лайната! – парира я Жана. – Има едно нещо, дето му викат тоалетна хартия. Между другото, полезно изобретение на човечеството. Един старец от Пантенското гето страхотно забогатя от производството й.

Жана, естествено, премълча, че половината от парите, които печели находчивият мосю Трушо от вторичните суровини и парцалите, отиват за рушвети на арабските чиновници, с което значително облекчаваше живота на братята си по нещастие.

Изобщо, много неща се правят сега в гетото по полузанаятчийски начин, има много „фабрики“, отворени в стари гаражи или мазета. Оборотът им е нищо и никакъв, но се издържат, а и на хората им е приятно да купуват своя продукция, а не произведена в заводите на ония.

Чашите с горещ шоколад и таблата с пасти трепереха в ръцете на Асет, която отдавна подслушваше пред вратата. Тя е полудяла, тя наистина е полудяла! Как можа да допусне това чуждо опасно дете близо до своето, нима не се е радвала винаги, че Иман расте извън онази мъчителна двойствена реалност, сред която премина собственото й детство. Дъщеря й не познава изпълнените с презрение погледи на нейната баба, затворила се между четирите стени „напук на подлогите на изродите“. Е, нека си вярва в този Аллах, ами то си е като приказката за Червената шапчица! После ще порасне, ще разбере, че никакъв Аллах няма, нали тя е умно, практично момиче. Но, разбира се, ще спазва правилата на играта. Когато живееш сред вълци, и ти трябва да се увълчиш. Щом всички жизнени блага ги разпределят фанатиците – какво пък, може й да им бъдеш подгласник. Най-важното е семейството, семейното благополучие, душевното спокойствие на Иман, а после и на Азиза. Всичко е просто и ясно, тогава какви ги върши тя самата?