Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— Ще ги имаш, и дори повече — прошепна тя.
В пещерата се възцари тишина. Мъжът хвърли още съчки в огъня. Навън слънцето се спускаше към хоризонта и мракът бързо се сгъстяваше. Тя легна по гръб и затвори очи. Имаше нужда от почивка. Най-много след ден или два щеше да напусне тази пещера — имаше едни хора, хора с черни шапки, които трябваше да умрат.
Сандрина премести тоягата в другата си ръка. Тоягата бе единственото й оръжие и тя се чувстваше гола и беззащитна в кожата от видра, която носеше. Едно е да спиш завита с нея, друго — да е единствената броня, с която разполагаш.
Вече пристъпваше съвсем уверено, укрепила силите си, доколкото това можеше да стане с диета от раци, миди и коренища. Жадуваше за свястна храна, но знаеше, че по-важното е първо да си върне дрехите и оръжието и да се разплати за новите белези, които носеше по тялото си. Надяваше се, че с коня й всичко е наред — това бе едно от най-добрите животни, които бе имала. Беше не само млад и енергичен, но можеше да е зъл и агресивен към противниците й.
Приближи странноприемницата отзад, от последното място, което помнеше и което бе логичната начална точка за преследването на нейните нападатели. Надяваше се, че Енос и семейството му не са пострадали, въпреки че се бяха оказали наистина неприятни хора.
Не се виждаха светлини. Беше по здрач и ако нямаше пътници, Ивет щеше да е в кухнята и да приготвя вечеря за мъжа си и синовете им. Но когато доближи прозорчето, вече предчувстваше, че със семейството не всичко е наред. Изтича при задната врата на къщата. Тя зееше отворена.
В кухнята откри първия труп, вече вмирисан, на Ивет. Жената лежеше просната на пода с извита под неестествен ъгъл глава. Сандрина бързо определи, че някой я е сграбчил отзад и й е счупил врата. Дрехите й бяха непокътнати, така че поне не я бяха изнасилили, преди да я погубят. Не че това променяше нещо — освен че смъртта й е била бърза и сравнително безболезнена.
Сандрина не знаеше защо са я убили: може би задето й бе предложила храна и подслон, или пък за да прикрият следите от убийството на един Непреклонен рицар. А може би заради удоволствието от убиването. Беше почти сигурна, че вътре в странноприемницата ще открие труповете на бащата и двете момчета. Зачуди се дали няма да намери някое от онези смехотворни оръжия, които ги бе видяла да използват срещу бандитите.
Откри три меча и един очукан щит в шкафа за храна в кухнята. Оръжията имаха толкова жалък вид, че убийците ги бяха зарязали, макар че бяха претършували навсякъде за храна. Все пак намери торба просо. Дори мисълта за тази примитивна храна накара устата й да се напълни със слюнка. Трябваше да напали огън и да кипне вода. Но по-късно. Сложи торбата до печката и продължи с претърсването.
В друг ъгъл на кухнята откри чиния с ябълка. Беше се спаружила, но Сандрина я захапа лакомо. Въздъхна. Не знаеше какво я чака през следващите няколко часа, но поне нямаше да е гладна смърт.
Излезе навън въоръжена с щита и най-добрия от трите меча — макар че дори той беше тъп — и отиде при прозорчето на стаята си. Ориентира се къде точно бяха тримата с мъжете, които беше убила по време на кратката битка, и определи къде е стоял този, който е наблюдавал всичко, а сетне я бе нападнал изотзад. Ето там! Фиксира мястото в съзнанието си, излезе и забърза нататък. Заради краткото време между битката и нападението това бе най-логичното място, където да дебне непознатият нападател.
Огледа района на чезнещата светлина. Скоро щяха да изгреят луните и можеше да поеме на път — но по-важното бе да реши накъде да тръгне.
Изчака търпеливо да изгрее голямата луна, скоро след това последвана от средната. Малката щеше да се появи след няколко часа и макар че още не беше Трилунна светлина, беше достатъчно светло, за да се ориентира. Тя огледа склоновете на хълмовете зад странноприемницата — издигаха се към източните планини, — за да набележи пътеки нагоре, и бързо откри каквото търсеше. Имаше дере между два невисоки хълма, което продължаваше нагоре като бразда по планината. Ако нощта бе мъглива или дъждовна, едва ли щеше да го забележи.
Заради сумрака не беше лесно да определи точно посоката и разстоянието, а и съзнанието й още бе леко замъглено. Неща, които би трябвало да си припомня лесно, често изискваха определени усилия. Предполагаше, че причината е в удара по главата или от падането й върху скалите. Тези негодници щяха да си платят за всичко това.
Стисна по-здраво ръждясалия меч. Би тръгнала след тях дори ако бе въоръжена само с тоягата.