Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
И все пак тя трябваше да е вярна преди всичко и най-вече на своя Храм.
Както очакваше, войниците тръгнаха отделно: разговаряха тихо и се стараеха да се държат на разстояние от членовете на култа. Последните също се насочиха на изток от мястото, където се бе състояло кървавото жертвоприношение. Тя почака, докато се отдалечат, сетне се спусна долу, за да ги последва.
Стиснала в едната си ръка нащърбения меч, а в другата щита, Сандрина пое след Черните кепета.
Краката я боляха все по-силно. Изпитваше неимоверна отпадналост, комбинация от умората, още незаздравелите напълно рани, недояждането и жаждата, както и непрестанното напрежение. Но поне бе открила това, което търсеше: лагера на Черните кепета. Там имаше още хора: десетина души, които, изглежда, бяха пленници, и двама пазачи. На пленниците, вероятно местни селяни, бе възложено да вършат черната работа — наглеждаха огньовете, готвеха, почистваха дрехите, оръжията и снаряжението. В лагера цареше мрачна тишина: изглежда, вестта за това, което бяха направили жреците, се бе разпространила.
Сандрина видя коня си — беше вързан в дъното на лагера. Изглежда, бандитите се бяха разположили тук отдавна — имаше няколко колиби и дори една по-голяма къща. Тримата воини, които влязоха в нея, вероятно бяха главатари на наемниците, за каквито ги смяташе Сандрина. Това може би беше по-добре, защото за разлика от религиозните фанатици, наемниците знаеха кога да се откажат.
Първата мисъл, която й хрумна, бе да изтича долу, да яхне коня си и да препусне, но освен ако всички обитатели на лагера не спяха дълбоко, нямаше никакви шансове да успее. Не по-малко я интересуваше и у кого може да е кесията й. Ако някой от главорезите бе намерил Портала на душата, би могъл да го сметне за обикновен скъпоценен камък. Приличаше на тъмен рубин или сапфир, в зависимост от светлината, но ако попаднеше в ръцете на магьосник, той бързо щеше да разбере, че това е висша магия, и вероятно щеше да се опита да го унищожи.
Какво да прави? Разкъсваше се между задължението да докладва за местонахождението на лагера и желанието да научи колкото се може повече. Освен това не разполагаше с никаква екипировка за пътуване надалече и трябваше да замести с нещо откраднатото оръжие и броня. Би могла да повали някой часовой и да вземе каквото може от него.
Зачака лагерът да утихне. Пленниците, които поднасяха храна и вода, се присвиваха уплашено, когато ги повикваха или заговаряха. Войниците се държаха с тях надменно. Сандрина не знаеше на какво се дължи това поведение, но несъмнено не беше на щастливо съвместно съществуване.
Зае се да преценява възможностите. Най-добре беше да почака, докато всички в лагера заспят. Но най-силно я измъчваше миризмата на топла храна.
Събирането на информация бе от жизнено значение, но едва ли би могла да го осъществи, ако умре от глад и изтощение. Тя въздъхна и се опита да се настани удобно, доколкото това бе възможно на твърда земя.
Минаха часове, но едва когато голямата луна се заспуска към хоризонта, а малката се подаде в другия край, последните обитатели на лагера си легнаха. От вратата на къщата струеше светлина. Сандрина бе определила, че един от главатарите — главорез с черна брада, който се бе нагиздил с множество златни пръстени и имаше златни вериги на врата — е вероятният главнокомандващ на наемниците. Той и още двама се прибраха в къщата след вечеря.
Сандрина се запрокрадва към лагера. Изтощени от следобедното кръвопускане, монасите, членове на жестокия култ, се бяха прибрали в кожените си шатри, а войниците — в колибите. Сандрина се приближи до най-голямата, онази, която приличаше на къща, и долепи ухо до стената.
— Помниш ли кръчмата в Ролдем? — чу нечий глас.
— Коя кръчма? В Ролдем е пълно с кръчми — отвърна друг.
— Знаеш коя. Онази, в която играехме на лин-лан и ти се сби с един моряк от Кралския флот, който се опита да прибере част от залога си, когато мислеше, че никой не го гледа.
— А, да. Та какво? — отвърна другият.
— Там правеха едно задушено агнешко с грах и още нещо в него — някаква подправка. Направо да си оближеш пръстите.
— Да, сещам се. И лук слагаха. Много лук. И какво?
— Ами яде ми се, какво.
Намеси се трети глас:
— Може да седите цяла нощ и да си говорите за вкусни манджи, но това няма да промени нищо. — Третият глас бе нисък и дрезгав и несъмнено излъчваше авторитет. Това беше гласът на главатаря. Сандрина си даваше сметка, че рискува живота си, като стои тук. Но пък никога не й бе липсвала дързост, а и се нуждаеше от оръжия, броня и кон, за да оцелее при връщането в Игра.