Връхлита страховит легион

— Тъй де — рече първият глас.

Мъжът, когото Сандрина смяташе за главатар, продължи:

— Не виждам друг начин. Трябва да ги избием колкото се може по-бързо, преди да започнат да използват магия, после да вземем каквото можем и да се махнем оттук.

— Тъй де — повтори първият глас.

Но вторият се намеси:

— Дори след смъртта на Пърдън останалите са все тъй опасни, а и да не забравяме Беласко. Не прилича на човек, склонен да забрави измяна. Пък и ни плати със злато.

— Плати ни със злато — потвърди главатарят, — за да поддържаме тук реда. Но не и за да пием демонска пикня. Ние не сме като тях. Може да сме кучета, но сме свободни кучета, а не негови.

В стаята се възцари мълчание. Сетне главатарят продължи:

— Има и друго. Един от старчоците от Стрелата ми разказа за една шайка като нашата, пратена тук преди десетина години. Разправяше, че доплавали дотук от Островите на залеза, заредили се с провизии и после продължили към Върховете.

— Какви върхове? — попита първият глас.

— Върховете на Куор, идиот такъв.

— О, не знаех — рече извинително първият.

— Как може да прекараш четири месеца на лагер в едно място и да не знаеш как се нарича?

— Никой не ми е казвал!

— Онази случка с момичето с бронята — заговори главатарят. — Като си помисля, няма начин да не е храмов рицар.

— Е, и? — попита вторият глас.

— Ако някой праща тук рицар да разследва какво става, нещата не са никак добре. — За кратко настъпи тишина, после той продължи: — Съгласих се да тероризирам местните и ако се наложи, да видя сметчицата на някой тукашен констабъл, пък даже и да е дошъл от Итра. Но ще ви кажа, че съм виждал как се бият храмовите рицари. Преди десетина години в Кеш имаше един култ към смъртта, почитателите му се бяха настанили в Хансулийското пристанище. От Лимс-Крагма дойдоха няколко рицари и последствията бяха страшни. Помагат си с магия и не вземат пленници. Изклаха всички почитатели на култа като агнета.