Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
Два часа след изгрев-слънце най-сетне се натъкна на следи от шест или седем коня, единият от които почти сигурно бе нейният. Сега вече беше сигурна, че е на прав път. Даваше си сметка, че раните и времето, прекарано на легло, са я отслабили, и знаеше, че мечтата й да влезе право в лагера на бандитите и да ги накаже си остава само мечта и нищо повече. В Храма я бяха научили на някои заклинания, но те изискваха сила на волята и концентрация, на каквато в момента не беше способна. И все пак жреците, монасите и сестрите от ордена бяха втълпили тези заклинания дълбоко в съзнанието й и при подходящи условия, подхранвана от гнева, вероятно би могла да ги използва. Ако пък се провалеше и я убиеха… Порталът на душата! Тя изведнъж си спомни, че го няма. Държеше го при другите си ценности в кесията. Прокле се заради глупостта си. Не биваше да позволява да я убият, поне засега. Мисията й не беше завършена и нямаше начин да прати събраните сведения на отец-епископа в Крондор.
Отново се ядоса на себе си, че бе действала толкова невнимателно. И друг път си бе имала работа с главорези и бандити и знаеше, че би трябвало да огледа мястото за някой трети, който държи конете или стои на пост отстрани, преди да нападне онези двамата. Ако го беше направила, нямаше да се стигне дотук.
Въздъхна. Сега не беше моментът да съжалява за случилото се.
Вървя още час по пътеката, преди да чуе гласове. Почти веднага и без да разбере причината за това, настръхна. Защото не бяха обичайни гласове от лагер, каквито очакваше — приглушени разговори, тропот на спънати коне, може би смях и дрънчене на почиствано оръжие, — а ритмични напеви. Не знаеше езика, но нещо в звученето му я накара да стисне зъби. Не беше кешийски, нито от Кралството. Сандрина говореше добре доста езици и можеше да различи още повече, но сега дори не бе сигурна, че чува човешка реч.
Пътеката навлизаше в тясна клисура между два зъбера и тя предположи, че от другата страна има малка долина. Избра левия склон и се закатери по скалата. Ако оттатък бе разположен пост, не искаше да попадне право в засадата. Но остана изненадана, когато надзърна зад ръба и не видя часовой, макар че това щеше да е най-подходящото място.
А после изведнъж се оказа свидетел на ужасяваща сцена. Нямаше постове, нито часовой, защото нито един мъж или жена със здрав разсъдък не би приближил това място.
Мъж с тъмнооранжева роба с черен ширит — ако се съдеше по вида му, беше магьосник — стоеше прав, вдигнал над главата си черен дървен жезъл. На върха на жезъла имаше някаква кристална сфера, пулсираща със зла пурпурна светлина. Дори само като я гледаше, Сандрина почувства парене в очите.
Преглътна горчива слюнка и едва се овладя да не повърне.
В другия край на пътеката стояха няколко бандити. Бяха облечени в разнородни дрехи, но всички изглеждаха обръгнали, опитни воини. Най-вероятно това бяха добре платени наемници и бивши войници, но не и фанатици. Повечето бяха извърнали глави, за да не гледат касапницата пред тях, а тези, които я гледаха, бяха пребледнели.
Около голям плосък камък бяха коленичили неколцина свещеници и жрици, с разтворени широко раса, за да се виждат голите им гърди и гърбове. Зад тях стояха други, чиито гърбове бяха покрити с кървави дири от бичуване, плътно до коленичилите пред тях. Изглежда, това бе някакъв мъчителен ритуал за поднасяне на кръв, но на кого?
В средата на камъка бяха струпани човешки тела. Поне десетина мъже и жени, Сандрина разпозна и детска ръка и предположи, че е на някое от момчетата на Енос. Беше претърсила за тях странноприемницата и когато не ги откри, си помисли с надежда, че може да са се спасили. Нападателите бяха изненадали Ивет в кухнята и я бяха убили, за да не вдигне тревога. След това вероятно бяха заловили мъжа и синовете му. Ако се съдеше по броя на труповете, бяха докарали и жители на селцето.
На върха на купчината се гърчеше тялото на последния оцелял: ръцете и краката му бяха завързани с въжета, всяко изопнато от някой от монасите долу.
Магьосникът приключи с напевите и изведнъж във въздуха над дърпащия се мъж се появи нещо. Жертвата нададе ужасен вик, зърнала страховитото чудовище с паякоподобни крайници, остър клюн и огромни криле като на прилеп, което увисна над него и след миг кацна на корема му.
Демонът отметна глава и нададе рев, от който зъбите на Сандрина затракаха. Неколцина от войниците неволно отстъпиха назад. Демонът изви глава, за да погледне отблизо жертвата си, с което заприлича на огромен черен лешояд, сетне с изненадваща бързина вдигна една от дългите си възлести ръце и я заби в гърдите на нещастника. Сандрина чу познатия звук на разкъсвана плът и трошащи се кости, но писъците на мъжа секнаха в мига, когато дробовете му бяха изтръгнати от гърдите. Ала преди животът да го напусне, той стана свидетел на това как му изваждат сърцето.