Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— При първа възможност ще поднеса дарове пред олтара й. — Сандрина не се шегуваше. Хранеше искрена вяра, макар че възгледите на нейния орден не съвпадаха напълно с вярата в тази богиня: нейните хора приемаха хаоса и липсата на равновесие в света за нещо естествено.
— Добре ще е да го сториш — съгласи се отшелникът. — Водата е много студена и това малко е поспряло кръвотечението. А вълните са те изхвърлили на брега. И аз те намерих и те донесох тук. — Той се пресегна и взе нещо, което приличаше на вързоп от кожа и парцали. — Виж какво ти направих.
Тя не знаеше какво точно й предлага, но все пак каза:
— Благодаря ти.
— Можеш да го носиш, когато се почувстваш по-добре.
И тогава Сандрина започна да си дава сметка: беше на поне две седмици езда от най-близкия храм и дори наблизо да имаше кешийски представители на властта, в което се съмняваше, едва ли щяха да се заинтересуват от някакво момиче, загърнато в парцали — пък макар и да твърди, че е Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Пеша бе на месец от каквато и да било помощ дори ако събере достатъчно сили да върви, а без оръжие и пари шансовете й да се добере до храма бяха нищожни.
Тя се облегна назад и въздъхна, после бавно задъвка. Ракът беше изненадващо вкусен, макар и малко солен.
— Е, какво ще кажеш? — попита старецът.
— Че ще трябва да намеря тези, които са постъпили така с мен.
Той я погледна втрещено, сякаш е обезумяла.
— Защо?
— Защото ми взеха оръжията, дрехите и един много добър кон. Искам си ги.
Той се изсмя, сепна се, после се разсмя отново, този път с цяло гърло. А когато спря да се смее, каза:
— Само не казвай, че не съм те предупреждавал. Искаш твърде много от Рутия, а тя и без това вече се е погрижила за теб.
— Може би — отвърна Сандрина. — Но когато приключа, те ще са тези, които ще молят за пощада.
Дояде рака в мълчание.
Дните продължаваха да се редят един след друг и най-сетне усещането й за хода на времето се върна. Нямаше представа колко дълго е лежала в пещерата, но предполагаше, че са минали три седмици, може би дори месец. Тялото й бе покрито с белези, някои от грубия конец, с който я бе зашил отшелникът. И друг път за нея се бяха грижили разни целители — от опитните майстори на Храма до прости селски врачки с техните билки и отвари. Ала никога досега не се бе възстановявала от по-тежки рани в толкова примитивни условия.
Когато почна да вади конците от зарасналите рани с игла, изработена от рибешка кост, си помисли, че трябва да благодари на отшелника, както и на Богинята — и че може би трябва да включи в благодарностите си и Рутия. Това, че бе жива, бе несъмнено доказателство за съществуването на добронамерена сила, която бди над нея.
Докато отшелникът се прибере, бе извадила почти всички конци, до които можеше да стигне. Протегна му иглата от рибешка кост и кимна към гърба си. Той се приближи, наведе се и с опитни движения измъкна конците от раната. Сандрина усети, че по гърба й се стекоха няколко капки кръв, но поне вече можеше да се движи, без шевовете да се опъват.
Навлече примитивната рокля, която й бе ушил старецът, и каза:
— Така е много по-добре.
— На твое място бих почакал още малко. Някои от раните са доста дълбоки.
— Познавам добре тялото си — успокои го Сандрина. — Ако бях почакала още малко, шевовете щяха да започнат да се врязват в кожата. А ти нямаш голям избор от хирургични инструменти тук.
Кой знае защо, това му се стори смешно и той се разсмя.
— Някога имах. — Изведнъж се сепна и наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо. — Дали съм имал?
Каквото и да бе сполетяло този човек много отдавна, беше изгубено безвъзвратно, дори за него. Трагедия, болест или отмъстителен бог, каквато и да бе причината, спомените му бяха изтрити. Но от друга страна, той бе проявил към нея загриженост, каквато не можеше да се очаква от непознат. Би искала да му се отплати по някакъв начин, но нямаше нищичко. Беше я намерил гола както в деня, когато се е родила. И все пак не можеше да остави този въпрос нерешен.
— След като си уредя сметките с моите убийци, бих ли могла да направя нещо за теб?
Той помисли малко, после каза:
— Искам да имам истинско гърне. — Изведнъж очите му се разшириха от вълнение и той възкликна: — Не! Чайник! — Кимна енергично. — Да, хубав железен чайник! — Хрумна му нова мисъл. — И нож също! Нож, за да мога да чистя рибата. Да, това ще е чудесно.
Сърцето й се сви. Желанията му бяха толкова скромни и благодарността му дори само задето му бе обещала я трогна.